Петокнижието и Господният Ден
В Петокнижието (или първите пет книги от Библията) се ражда заветната есхатологичност1. По-късно пророците подробно я доразвиват около идеята за Господния Ден. Макар и да не е изрично назован, в Петокнижието той със сигурност е загатнат. Господният Ден се предполага и налага от това, което бихме могли да наречем „дилемата на завета“. Изграденият върху условия завет от Петокнижието налага нуждата сам Бог да се намеси по свръхестествен начин — едновременно с възмездие и преобразяващо откровение. В противен случай би било безнадеждно да се очаква трайно присъствие на евреите в Обещаната земя, каквото именно е обещанието.
Пророците виждат Господния Ден като вододел между две епохи. С него окончателно приключват за Израел дългият плен и проклятието на безбройните страдания вследствие нарушаването на завета (Левит 26; Второзаконие 28-32). Господният ден означава край на хегемонията на езичниците („докато се изпълнят времената на езичниците“ Лука 21:24), възстановяване на царството на Израел (Данаил 2:44; Захария 1:17, 2:12; Деяния 1:6; 3:21), новорождение и завръщане за разкаялите се и оцелели израилтяни (Езекиил 39:22, 28-29; Захария 12:10; Матей 23:39). Мойсей пророкува, че тази промяна ще настъпи, когато Израел „се намери в скръб... в последните дни“ (Второзаконие 4:30,31).
Разкриването на един бъдещ Господен Ден дава решение на дилемата, която възниква вследствие на напрежението между безусловното обещание, дадено на патриарсите, и по-късните условия на завета, които могат да се изпълнят единствено със силата на Духа. Как иначе този склонен на непрекъснато отстъпление народ може да заживее окончателно в Обещаната земя? Как иначе този малоброен народ от пастири и селяни би могъл да заживее в безопасност, заобиколен от агресивни свръхсили?
С много от думите си Мойсей залага една есхатологичност в завета. Например, на прага на Обещаната земя той заявява, че не вярва Израел да успее да се задържи в нея. „Понеже зная, че след смъртта ми непременно ще се развратите и отклоните от пътя, който ви заповядах; и в последните дни ще ви стигнат злините...“ (Второзаконие 31:29). Мойсей посочва причината народът да не може да овладее окончателно Обещаната земя — „...но дори до този ден Господ не ви даде сърце да разбирате, очи да виждате и уши да чувате“ (Второзаконие 29:4).
Решение на това той вижда в дара на новото сърце, обещано във Второзаконие 30:1-6. Ако не настъпи новорождение, неподатливото на промяна човешко естество на практика обрича народа на порочен кръг от наказания и изгнание. Ето защо Второзаконие 30:6 предугажда сключването на Нов Завет — с него Бог осъществява плана си Той да поеме инициативата и едновременно да раздаде правосъдие и да покаже милост към евреите, като ги дари с ново сърце и по този начин им позволи да наследят трайно Обещаната земя. „И Господ твоят Бог ще те въведе в земята, която бащите ти притежаваха и ти ще я притежаваш; Той ще ти струва добро и ще те умножи повече от бащите ти. Господ твоят Бог ще обреже сърцето ти и сърцето на потомството ти, за да обичаш Господ твоя Бог с цялото си сърце и с цялата си душа, та да живееш“ (Второзаконие 30:5-6).
Това е също толкова есхатологично обещание за национално възкресение, колкото всичко, което намираме в Езекиил 37 или другаде из пророците. Тези думи описват начина, по който Бог придава на човека сила, чрез чудото на новорождението. Затова и Новият Завет е в основата си завет на новорождението.
За да разберем например как един Еремия е виждал сключването на Нов Завет е необходимо да разберем, че този завет включва действителното и трайно наследяване на Обещаната земя, без каквито и да било бъдещи проклятия. Постигането на окончателна безоспасност в Обещаната земя е неотменна част от „вечния завет на мир“ (Битие 17:7-8; Левит 26:6; Псалм 105:10-11; Исая 54:10; 61:8-9; Еремия 23:6; 32:37, 40-41; Езекиил 34:25, 28; 36:27-28; 37:26; 39:28-29; Софония 3:13, 20). За да се изпълни обаче този завет изцяло не е достатъчно само малка част от народа да получи ново сърце и нов дух (Езекиил 11:19; 36:26), тъй като наличието на „остатък, избран по благодат“ никога не е могло да предотврати следващо отстъпление и изгнание за целия народ.
Присъствието на малък и верен остатък в един като цяло неверен на Бога народ никога не е гарантирало изпълнението на обещанието. Ето защо обещанието говори за „вечна правда“ (Еремия 32:40; Данаил 9:24), която ще обхваща целия народ (Исая 4:3, 60:21; Еремия 31:34; Езекиил 39:22, 28-29) и всяко новородено от еврейски родители дете „от този ден и нататък“ (Исая 44:3; 45:25; 54:13; 59:21; 61:9; 65:9,23; 66:22; Езекиил 39:22 и др.). Само така ще се гарантира на бъдещите поколения окончателното и вечно наследяване на Обещаната земя.
На старозаветните светии не е била чужда идеята за написан на сърцето закон (Псалм 37:21; 40:8; 51:10; Исая 51:7) и че Светият Дух може да обитава в човека (Битие 41:38; Изход 28:3; 31:3: 35:21; Числа 14:24; 27:18; Второзаконие 34:9; Псалм 51:10-12; Неемия 9:30; Притчи 1:23; Исая 63:11; Данаил 4:8; 5:11, 14; Михей 3:8; 1 Петрово 1:11), но наличието на верен остатък никога не е било достатъчно, за да се спаси народа от изгнание (например Еремия, Езекиил, Данаил). Това е причината пророците да очакват Новият Завет да донесе „вечна правда“ (Еремия 32:40; Данаил 9:24) и то не само за някои или дори не за по-голямата част от евреите, а за всеки един (Исая 60:21; Еремия 32:34) и за всички, които ще се родят след това (Исая 54:13; 59:21).
Новият Завет бива утвърден с Израел, когато в Господния Ден идва Избавител от Сион. Посредством „кръвта на единия вечен завет“ (Евреи 13:20), разкрит в евангелието, оцелелите в края на голямата скръб ще получат откровение (Данаил 12:1; Захария 12:10), което ще доведе до покаянието и спасението на всички евреи (Исая 4:3; 59:21; 60:21; Еремия 31:34; Езекиил 39:22,28-29).
И тъй като става дума за Божията правда, а не за тяхната собствена, нито един от тях няма да изгуби занапред страхопочитанието, което самият Бог ще вложи в сърцата им със силата на Духа (Исая 45:17; 59:21; Еремия 32:40). Такова едно едновременно и свръхестествено спасение на евреите ще е причина за удивление сред народите и ще е за тях свидетелство, че Бог е способен да изпълни своята „мисия невъзможна“ и да настани Израел завинаги в тяхната Обещана земя, без какъвто и да било страх от бъдещо възмездие и ново изгнаничество (2 Царе 7:10; Еремия 24:6-7; 31:28, 33-34; 32:41; Амос 9:15; Лука 1:73-75). По никакъв начин Той не би се отказал от плановете си за своя избран народ, защото в противен случай обещанието му ще изглежда осуетено от тяхното непокорство, “защото Бог може пак да ги присади” (срв. Числа 14:15-21; Второзаконие 32:26-27; Езекиил 36:22,32; 39:27; Римляни 9:16).
Ако разгледаме отблизо контекста ще видим, че утвърждаването на Нов Завет с Израел като народ, настъпва СЛЕД „времето на утеснението на Яков“ (Еремия 30-31). [Забележка — утеснението на Яков е голямата скръб (или родилните болки на Сион — Еремия 4:31; Михей 4:10), на която слага край Господният Ден (срв. Исая 13:6-8; 66:8; Михей 5:3, Еремия 30:7, Данаил 12:1; Йоил 2:31; 3:14-15 с Матей 24:21,29, Деяния 2:20; Откровение 16:14-15). Идеята е, че в Господния ден е сломена гордостта и силата на блудния син, които му пречат да се върне обратно при Бога (Второзаконие 32:36; Езекиил 20:37; Данаил 12:7).]
Мойсей казва също, че докато не настъпи това време Бог ще крие лицето си от народа като цяло (Второзаконие 31:17-18; 32:20; Исая 8:17) до „онзи ден“, в който Духът ще се излее върху целия дом Израилев (срв. Езекиил 39:22,29 със Захария 12:10).
В такъв случай кое гарантира, че обещанието за трайно владение на Обещаната земя е твърдо и неотменимо? Единствено вечната правда на Христос, съгласно написаното — „Господ е наша правда“ (Еремия 23:5-6). Неговата правда, за разлика от всяка човешка праведност, единствена дава сила за изпълнението на всички изисквания на завета и по този начин гарантира владението на Обещаната земя. Само тя дава сигурност на вярващия в окончателната победа. Това е правдата, която ни разкрива Евангелието (Римляни 1:17). Това е вечната правда, която притежава само Бог (Марк 10:8; Римляни 7:18; 10:3; Филипяни 3:9).
Откровението за Господния Ден решава обаче само една част от дилемата. То не разяснява на какво законно основание праведният може да получи вечен живот и дара на Духа. На това хвърля светлина превъзходното откровение за „тайната на благовестието“. Изкуплението е същността на тайната, че Месия се среща с Израел в две пришествия. Преди идването на Благата вест това е било тайна (Римляни 16:25-26; 1 Петрово 1:11). „Никой от властниците на тоя век не я е познал, защото ако я бяха познали, не биха разпнали Господа на славата“ (1 Коринтяни 2:7-8).
Изкуплението е в основата на спасението и в двата завета. Противно на всичко, което са очаквали, Месия идва два пъти — най-напред, за да извърши изкупление и втория път — „веднага след скръбта на ония дни“ (Матей 24:29).
Макар и пророчествата да са изрични (Исая 53; 66:7; Михей 5:1-4; Данаил 9:26; Деяния 26:22; Римляни 16:25-26; 1 Петрово 1:11) тази „тайнствена премъдрост“ — за разпънат кръст и възкресен Месия и Господ, за две пришествия — остава тайна, запечатана в пророческите писания (Римляни 16:26) до определеното за разкриването ѝ време (Марк 8:30; 9:9).
Така че историята на спасението има за начало получените обещания, на които по-късно бива поставена рамка от условия. Тези условия Израел не може да изпълни, ако не се случи чудото на новорождението. Дори когато то се случва с известен брой израилтяни това не е достатъчно, за да се изпълни обещанието за трайно владение на Обещаната земя. Заветът поставя изисквания, които са безкрайно високи за човек и правят задължително чудото на духовното раждане, наричано също възкресение (Исая 66:8; Езекиил 37:9; Ефесяни 2:1). Израел ще преживее това „отведнъж“ или в „един ден“ (Исая 66:8; Захария 3:9; Езекиил 39:22). Разкриването обаче на Господния Ден, в който народът ще бъде новороден и ще приключи първенството на езичниците, е само част от решението на поставената от завета дилема, защото не е възможно да има новорождение без изкупление.
Окончателното решение бива отложено до разкриването през първи век на „тайната на благовестието“ (Римляни 16:25-26; Ефесяни 6:19). Тайната за едно сегашно, частично изпълнение на обещанията (т.нар. „сбъднатост“) и за отложения във времето Господен Ден (или „несбъднатост“), тайната, в която се съдържат две пришествия на Месия, разкрива как Новият Завет се сключва най-напред с църквата и в крайна сметка и с покаялите се, оцелели израилтяни, в края на голямата скръб.
В този смисъл Петокнижието поставя основата, на която по-късно ще се изгради първо откровението за Господния Ден, а после и разкриването на тайната за изкуплението, което Христос извършва в две пришествия.
Реджи
