‘ Святият Дух и дарби ’
ЕЗИЦИ, ТЪЛКУВАНЕ И ПРОРОКУВАНЕ
Author: Simeon Krastev
В една затънтена провинция в сърцето на Африка попитали вожда на местното племе: „Искаш ли да си имаш вентилатор, който да ти прави вятър в горещото време?“ „Но, какво е това „вентилатор“?“ – запитал вожда. „Машина с перка, задвижвана с електрическа енергия.“ – отговорили му. „Но, какво е това „електрическа енергия“?“ – запитал отново той. Казали му: „Тя се произвежда в електрическа централа.“ „Но, какво е това „електрическа централа“?“ – продължавал да пита африканския вожд… Виждате ли, този вожд не знаел какво е вентилатор, и затова никога не бил пожелал да има такава придобивка. Ние не можем да искаме нещо, преди да знаем какво е то. А и не можем да имаме нещо, преди да го поискаме. Същото е и с духовните дарби. За да ги имаме, на първо място трябва да разберем кои и какви са те и как те действат, после да закопнеем за тях, да ги пожелаем, и накрая да се молим за тях, докато започнат да се проявяват чрез нас.
Ап. Павел започва разглеждането на въпросът за дарбите, който коринтските вярващи му поставят в писмото си до него с думите (1 Коринтяни 12:1):
1 При това, братя, желая да разберете и за духовните |дарби|.
Бог не желае ние да бъдем изолирани, отстранени и оставени в незнание по отношение на духовните дарби. Той желае ние не само да знаем за тях, но и да ги разбираме. Защо? За да копнеем за тях и да ги практикуваме в Дух на любов – като мислим за другите. Това казва ап. Павел в края на 12 и в началото на 14 глава.
1 Коринтяни 12:31
31 Копнейте за по-големите дарби; а при все това |аз| ви показвам един превъзходен път.
1 Коринтяни 14:1
1 Следвайте любовта; но копнейте и за духовните дарби, а особено за |дарбата| да пророкувате.
„Копнейте“ за дарбите! Желайте ги с усърдие! Искайте ги с нетърпение! Имайте изгарящо желание! Когато желаем какво бихме могли да имаме, ние със сигурност ще го поискаме. И ще го имаме, защото Бог желае да ни го даде!
ДАРБИТЕ – НАШИ ИЛИ НА ДУХА?
Преди да започнем да разглеждаме дарбите на говорене по отделно, нека да кажем няколко думи общо за всички тях. На първо място, трябва да знаем, че всички дарби на Святия Дух са свръхестествени. Дарбите са действия, които даден човек прави под въздействието на Святия Дух и когато той казва нещо чрез Духа, това е дарбата, която се проявява в него. Това е особено влияние, особена благодат върху него от Святия Дух чрез която той върши всичко това. Няма начин да се каже, че това са таланти или природно наследени способности. За някой талантлив човек казват, че той има дарба, например, да свири на пияно. Но, дарбата да бъдеш музикант не е дарба на Святия Дух. Трябва да правим разлика между тези неща. Значи, има естествени дарби, които Бог е дал на хората, но дарбите на Святия Дух са различни. Те се дават за определен момент, с определена цел, дават се от Бог и са свръхестествени. Дарбите са способности, принадлежащи на Духа на Бога, и може би по-коректно би било да ги наричаме не просто дарби, а „прояви на Святия Дух“ – термин, който подчертава тяхната принадлежност на Бога, а не на човека. Това е важно, понеже неразбирането на тази истина съблазнява много вярващи да се опитват да задействат дарбите на Святия Дух в плътта, с естествения си човек. В ст.11 ап. Павел казва:
11 А всичко това се върши от един и същи Дух, който разделя на всеки по особено, както му е угодно.
Разбира се, Бог обикновено ни дава такива дарби, които съответстват на нашите естествените склонности и таланти. Т.е., ако някой да кажем има склонност да бъде учител, то Бог ще му даде учителска дарба. Ако има склонност да помага на хората, то Бог ще му даде такава дарба на помагания. Но, трябва да знаем, че дарбите са свръхестествени – дори, когато става дума за дарбата помагания, защото има такава дарба (Римляни 12:28) – когато ти помагаш Божието дело да върви напред. И това не е нещо, което да се вижда на амвона или на сцената, но въпреки това, това служение пак е чрез дарба на Святия Дух. Чрез дарба на Святия Дух ти можеш да отидеш да посещаваш болни, чрез дарба на Святия Дух ти можеш да се грижиш за материалната база на църквата, чрез дарба на Святия Дух можеш да почистваш църквата. Всичко това може да стане чрез дарбите на Святия Дух.
Но, също има и дарби за които ще говорим днес. Това са дарби, които са изброени в 1 Коринтяни 12 глава. И както и другите дарби, така и тези са свръхестествени и тяхното проявление зависи от Святия Дух. Трябва да го знаем това нещо – че, дарбите са свръхестествени и ние не можем да направим дарбите да действат с наши собствени сили, на Бог е, който прави те да се случват. Тяхното проявление зависи изцяло от Святия Дух.
От друга страна Бог е поверил употребата на дарбите на нас. Вижте, това е така на пръв поглед малко парадоксално, самоизключващо се. Хем дарбите са Божии, хем контролът на тяхното проявление зависи от нас. Но, истината е, че отговорността за тяхното практикуване е наша. Именно затова са написани 12-14 глави на 1 Коринтяни. Например, там, в Коринт имаше проблем с дарбата говорене на непознати езици. Коринтяните говореха прекалено много на езици в събранието и така пренебрегваха другите дарби. Не можеше ли Бог просто да спре езиците на всички и да установи ред в църквата. Можеше, но Той не го направи. Защо? Защото Той е оставил отговорността за употребата на дарбите на нас. Разбирате ли? Ние сме тези, които трябва да копнеем за духовните дарби. От нас зависи дали те ще проявяват в църквата или не. Ако ние копнеем за тях, ще ги имаме, ако не ни интересуват – няма да ги имаме. И ние сме тези, които да контролираме тяхното проявление, ако то излезе извън границите на любовта. Защото, да кажем, ти можеш да се чувстваш много добре, ако се молиш непрекъснато на езици на висок глас, но ако смущаваш събранието, трябва да се съобразиш и да спреш – заради любовта. Разбирате ли? От теб зависи кога ще почнеш и кога ще спреш и дали въобще ще почнеш…
Така че, запазването на този баланс е изключително важно. Трябва да разберем, че от една страна, дарбите не са наши, т.е., не трябва се опитваме да ги манипулираме. Не можем да отидем при някого, когото сме чули, че е пророкувал и да му кажем: „Хайде сега, пророкувай ми!“ Защото не зависи от него да накара Бог да започне да говори. Това не е като да ти сготви нещо за ядене. Това е нещо, което зависи от Бога, защото дарбите не са наши, те са на Бога. От друга страна, отговорността за проявлението на дарбите и тяхното управление, т.е., как и дали те ще действат зависи от нас. Защото в 1 Коринтяни 14:32 ап. Павел казва:
32 … духовете на пророците се покоряват на самите пророци.
Непосредствено преди този стих ап. Павел казва, че един след друг всички можем да пророкуваме:
29 От пророците нека говорят |само| двама или трима, а другите да разсъждават. 30 Ако дойде откровение на някой друг от седящите, първият нека млъква. 31 Защото един след друг всички можете да пророкувате, за да се поучават всички и всички да се насърчават;
Преди това той казва ако има говорене на езици да говорят по двама, най-много по трима, а един да тълкува.
27 Ако някой говори на непознат език, |нека говорят| по двама, или най-много по трима, и то по ред; а един да тълкува. 28 Но ако няма тълкувател, |такъв| нека мълчи в църква, и нека говори на себе си и на Бога.
Т.е., зависи от хората, които имат тези дарби кога и как те ще „пуснат“ тези дарби в действие, въпреки че дарбите не са наши, а Божии. Така че, трябва да имаме този баланс и това е първото нещо, което трябва да знаем за дарбите.
Как действат нещата на практика? Ние не можем да манипулираме проявлението на дарбите, но трябва да бъдем готови за тях – да ги очакваме. Това е все едно да си у дома си и да си се разхвърлил, дома ти също да не е подреден, понеже не очакваш никого. Но изведнъж звънецът звънва. И изведнъж се стряскаш. Започваш „да се шашкаш“, да се суетиш… Не знаеш от къде да подхванеш нещата – да се обличаш ли, да подреждаш ли, да отваряш ли? Опитваш се да сложиш нещата поне малко от малко в ред, но докато отидеш и отвориш, виждаш, че на вратата няма никого. Човекът, който е звънял си е помислил, че не си си в къщи и си е заминал. Не знам дали ви се е случвало, но аз съм имал такива опитности – докато се оправя и сляза долу да отворя…, и виждам, че на вратата няма никого… Същото е и с дарбите на Святия Дух. Духът идва и ти казва: „Ето, сега, давам ти тази дарба.“ Но, ако ти не си готов, и не очакваш проявлението на дарбата, тя няма да те чака. Тя минава. Ако ти не кажеш пророчеството в момента в който то идва към теб и решиш да го кажеш на следващото събрание, първо, със сигурност дотогава ще се откажеш, и второ, тогава и да го кажеш, то няма да има същата сила и ефект, както в момента в който то е дошло към църквата.
ДАРБИТЕ – НЕ ПО ЗАСЛУГИ, А ПО БЛАГОДАТ
Друго важно нещо, което трябва да знаем за дарбите е, че те не се дават по заслуги. Ние имаме голям проблем в нашите църкви в България, защото си мислим, че за да получиш някоя дарба, която да действа в теб трябва да станал някакъв много свят. Но, думата „дарба“ на гръцки е „харизма“ – „благодат“, нещо „харизано“, дарено. И този подарък ни е даден не защото сме го заслужили, а поради любовта на Дарителя. Така че, това че някой има проявлението на някоя дарба, не значи, че той е по-свят от другите. Защото ние си мислим: „Ето сега този и този, като има тази дарба е много свят.“ Но, няма връзка между светостта и дарбите. Разбира се, ние трябва да имаме одобрен характер, ако искаме да бъдем успешни в служението си, защото иначе ще паднем. Защото, ако имаш дарби, а нямаш характер, тогава Сатана ще те изкуши, ще те събори и ще те убие духовно. Затова трябва да имаме от една страна плодът на Духа, а от друга страна дарбите. Да има баланс, „да гребем с двете гребла“, защото иначе ще се въртим в кръг и никъде няма да стигнем. И да не се възгордяваме. Но, няма връзка между святостта и дарбите. Бог не дава дарбите по заслуги, а по благодат. Не трябва да си мислим, че трябва да достигнем до някакво определено ниво на святост, за да станем „достойни“ за дарбите. Не. Още щом си повярвал, и Бог веднага може да ти даде проявление да дарбите. Трябва да си готов, да копнееш за проявлението на духовните дарби в теб. Нито пък трябва да си мислим, че ако имаме проявлението на някоя дарба сме нещо повече от другите. Не. Дарбите на Святия Дух не се дават по достойнство, а по благодат. Едва ли точно коринтяните бяха най-достойните да ги получат. Ние четем в това послание какви бяха те – имаха проблеми с греховни сексуални взаимоотношения, семейни проблеми, злоупотреби с Господната вечеря, разцепления, и какви ли не други проблеми. Но, въпреки това Бог им даде дарбата езици. В самото начало на посланието, в 1:4-7 ап. Павел им казва:
4 Винаги въздавам благодарения на моя Бог за вас за Божията благодат, която ви е била дадена в Христос Исус 5 че се обогатихте чрез Него във всичко, в пълна сила да говорите за Него, 6 (по който начин се потвърди свидетелствуването за Христос между вас), 7 така щото вие не оставате назад в никоя дарба, като чакате явлението на нашия Господ Исус Христос,
Забележете, това „обогатяване“ с дарбите на Святия Дух е „чрез Него“, чрез Исус Христос, не чрез нас. Бог ни дава дарбите чрез Него и за Него, за да се потвърди свидетелстването за Христос между нас. Дарбите придружават благовестието. Те са като знак, че Словото е истина. Това знание – че дарбите се дават по благодат и не са свързани със святостта на човека – би трябвало да ни помогне от една страна ние да запазим смирението си, въпреки, че се чувстваме „употребявани“ от Бога и виждаме действието на Неговата свръхестествена сила чрез нас. Защото, понякога когато Бог започне да те действа чрез теб, ти можеш да се почувстваш нещо повече от другите и да си кажеш: „Аз съд за почтена употреба.“ И да започнеш да гледаш на другите така малко от високо. Но дори и да виждаме Божието свръхестествено действие чрез нас, ние не трябва да се възгордяваме, защото то не е от наша святост или сила, а поради Божията милост.
От друга страна, това знание би трябвало да ни помогне да имаме правилно отношение към онези, които имат проявление на дарбите на Святия Дух и ние нито да ги превъзнасяме и величаем, защото това би ги съборило, нито пък да ги манипулираме и да оказваме натиск върху тях „да направят нещо и за нас“, защото това би ги изкушило да се напъват и да вършат нещата с плътта си. Славата никога не трябва да отива на човека. Славата винаги трябва да бъде отдавана на Бога. Кой съм аз? Аз съм инструмент в Божията ръка. Ако Бог не ми е дал да говоря, мога ли да говоря? Ако Бог не ми е дал да се моля, мога ли да се моля? Цялата слава, ако някой бъде изцелен, трябва да отива на Бога. В България има такова отношение, че пастирът – той трябва да е свят. „Трябва да го държим беден, за да бъде свят.“ Или пък, че той е нещо повече от другите. Не, пастирът си е човек като всички други, но има дарба поради Божията благодат, която Бог му е дал. Защото в Ефесяни 4 глава ап. Павел казва, че Господ Исус като се възнесе даде едни да бъдат такива, а други такива… И ако някой е нещо, слава на Бога, но това е „дадено“ нещо. И както казва ап. Павел: „Защо се хвалиш с нещо, което не е твое, а само ти е било дадено?“ (1 Коринтяни 4:7).
7 Защото, кой те прави да се отличаваш |от другиго?| И що имаш, което да не си получил? Но ако си го получил, защо се хвалиш, като че не си го получил?
Това, което имаш, не е нещо твое, то е нещо „получено“, така че с това не можем да противопоставяме водачите в църквата един не друг, да ги издигаме и да казваме: „Този е моя служител.“ Не. Исус Христос е нашия Пастир. Всички ние сме „овце на пасбището Му“.
Така че, трябва да има правилно отношение към дарбите. И не само към пастира, но и към онези, които пророкуват в църквата, които говорят на езици, които тълкуват, които изцеляват болните и т.н. Не трябва да ги превъзнасяме, а да отдаваме славата на Бога.
БАЛАНСЪТ – ЕДИНСТВО В РАЗНООБРАЗИЕТО
1 Коринтяни 12-14 глави са написани не толкова с цел да ни информират за духовните дарби, колкото да регулират някои злоупотреби, които коринтяните са правели с тях. Някои вземат тези глави и започват да ги четат, като че ли те са наръчник за духовните дарби. Но, ап. Павел тук не е написал учебник за духовните дарби – какви и кои са те и как те действат. Не, там в Коринт имаше проблеми и ние виждаме, че богословието на ап. Павел не е теоретично, а е свързано с практиката. В Коринт имаше злоупотреби с духовните дарби и ап. Павел написа тези глави за да регулира тези злоупотреби. „Злоупотреба“ е когато ти прекалиш с нещо. Злоупотреба може да стане с всяко хубаво нещо. Например, ако си гладен, твоето тяло има нужда от храна. Но, ако започнеш да ядеш и забравяш кога трябва да спреш, тогава това е злоупотреба. Злоупотребите трябва да бъдат ограничени, коригирани и оправени. Злоупотреби може да има дори с духовните дарби. Та са хубаво нещо, но дори и с тях може да се злоупотреби. Все пак, в началото на 12 глава ап. Павел изброява девет дарби, макар и да го прави повече като пример, отколкото като щателно описание, тези девет дарби могат да станат за нас една основа за разглеждането на духовните дарби (1 Коринтяни 12:1-9).
1 При това, братя, желая да разберете и за духовните дарби.
Забележете, имало е неразбиране по отношение на духовните дарби в Коринт. От това, което четем в посланието можем да си направим извода, че това неразбиране е довело до прекомерен интерес само към една дарба което пък от своя страна е довело до пренебрегване на останалите. Балансът по отношение на дарбите е бил изгубен. Те са харесвали дарбата говорене на езици, защото са си мислели, че когато някой говори езици, той вече е в царството небесно. „Ти си изпълнен с Духа и се чувстваш толкова добре и направо не си на тази земя. Затова, това е най-важната дарба – говоренето на езици. А другите дарби – те не са толкова важни.“ Така са смятали коринтяните. Нещата са излизали извън контрол до такава степен, че в събранието не и имало никакъв ред и егоизмът е доминирал над любовта. Когато са се събирали не са се изслушвали един друг, а всички са се надпреварвали кой ще говори повече, по-дълго и по-силно на непознати езици. И всички говорят езици, и църквата се превръща в една говорилня. Обаче, има някои, които са започнали да идват отскоро на църква, може би някои са за първи път… И те не разбират какво става.
На мен също преди да бъда „кръстен със Святия Дух“ според петдесятните разбирания ми беше направо страшно. За един човек, който не е бил докоснат от Божия Дух, да присъства на една молитва на непознати езици, да кажем в една стая в която всички плачат, покайват се, викат към Бога, искат Святия Дух, а други говорят на висок глас на непознати езици е малко страшничко. Когато даден човек се изпълни със Святия Дух и започне да говори на непознати езици, погледнато външно, той изглежда малко като пиян. Не, че човекът е пиян, но когато се изпълни със Святия Дух, гласът му започва да се издига повече от обикновено. И колкото по-силно се молиш на езици, толкова по-добре се чувстваш. Като че ли пускаш още по-силно „реките на живата вода да изтичат от утробата ти“ (Йоан 7:38-39). Ако си спомняте, дори на Петдесятница казаха за апостолите: „Те са се напили със сладко вино“ (Деяния 2:13). Защо, защото те изглеждаха като пияни. И ап. Петър трябваше да им обяснява на събраното множество, че колегите му не са пияни, защото е още девет сутринта… (Деяния 2:15). Така че, когато влезеш в едно такова събрание в което всички се молят на езици, ти става малко страшно. Коринтяните обаче, не са се интересували какво си мислят другите и са карали на „здрава молитва“ без прекъсване само на езици.
Ап. Павел, обаче, не желае това да бъде така. Защото в такъв случай събранието на църквата започва да прилича малко на поклонение на идолите. Защото, когато в някои случаи на поклонение на идоли, поклонниците са изпадали в транс. Дори и днес има фалшиви религии и култове, които учат хората как да повтарят определени движение или да танцуват, докато изпаднат в транс, и в този момент се чувстват много добре. Но, това не е истинско поклонение на Бога. В църквата трябва да цари ред и хармония, а не хаос, присъщ повече на езическо идолослужение, отколкото на Божий дом (ст.2).
2 Вие знаете, че когато бяхте езичници, отвличахте се към немите идоли, както и да ви водеха.
Като че ли между коринтяните е имало разделение на основата на духовните дарби. Някои дотолкова са наблягали на говоренето на езици, че са се считали за „хора на Духа“. Нищо чудно техните опоненти да са се наричали пък „хора на Исус“ или нещо подобно. И може би те са се разделили на тази основа и аз не бих се учудил, ако в една караница между двата лагера, някой от „хората на Духа“ да е казал: „Духът е Господ, а не вашия Исус! Да живее Духа, да бъде проклет Исус!“. Това вече е ексцесия, която не може по никакъв начин да бъде толерирана (ст.3).
3 Затова ви уведомявам, че никой, като говори с Божия Дух, не казва: Да бъде проклет Исус! и никой не може да нарече Исус Господ, освен със Светия Дух.
Може ли някой който говори непознати езици да съгреши? Може ли? Разбира се. Може ли някой, който говори на непознати езици да си „изтърве нервите“? Може ли? Ами може… И аз предполагам, че някой такъв наистина си е изтървал нервите и е казал някакви такива думи, които ап. Павел като ги е чул, направо е настръхнал и е казал: „Как може да кажете такова нещо!?“. Може би коринтяните са си мислели: „Ние говорим на езици, ние сме много добре!“ Но всъщност, това, че ти говориш на езици и имаш проявлението на която и да е дарба, дори чудеса да вършиш, това не е белег за твоята духовност. Защото белегът за духовност не са дарбите, а любовта, покорството и изпълнението на Божията воля. Спомнете си, какво каза Исус в Матей 7:22-23
22 В онзи ден мнозина ще Ми рекат: Господи! Господи! не в Твоето ли име пророкувахме, не в Твоето ли име бесове изгонвахме, и не в Твоето ли име направихме много велики дела? 23 Но тогава ще им заявя: Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.
Защо? Защото Исус каза: „По плодовете им ще ги познаете.“ (Матей 7:16). Виждате ли, дарбите са важни, но още по-важен е нашия характер, любовта ни и благочестието в личния ни живот. Така ли е?
3 Затова ви уведомявам, че никой, като говори с Божия Дух, не казва: Да бъде проклет Исус! и никой не може да нарече Исус Господ, освен със Светия Дух.
Дарбите не трябва да стават повод за разцепление. За съжаление днес те стават – и тогава е било същото. Духът и Исус по никакъв начин не биха могли да бъда противопоставяни, защото те са един и същи Бог. Не можеш да унижиш или похулиш едно от Лицата на Троицата без да засегнеш и другите две. А и не можеш да познаеш някое от Лицата на Троицата без помощта на другите две лица. Ако искаме да познаем Духа, ние имаме нужда от това Христос да го излее Него, а Отец е от Когото Той произлиза. Ако искаш да познаеш Отец, имаш нужда от Духа и Христос да ти го разкрият.
За да прекрати всяка погрешна едностранчивост още в началото ап. Павел излага принципът на единство в разнообразието, който трябва да прилагаме по отношение на дарбите. Запомнете: „Единство в разнообразието!“ Различията не трябва да ни разделят, а напротив, да ни сплотяват, тъй като ние се нуждаем от това, което Бог е дал на другите. По-нататък ап. Павел развива този въпрос в дълбочина като използва аналогията с тялото и неговите части. В ст.15-17 той казва:
15 Ако речеше ногата: Понеже не съм ръка, не съм от тялото, това не я прави да не е от тялото. 16 И ако рече ухото: Понеже не съм око, не съм от тялото, това не го прави да не е от тялото. 17 Ако цялото тяло беше око, где щеше да е слухът? Ако цялото беше слух, где щеше да е обонянието?
Дори и тези, части, които не са толкова красиви, например, бъбреците ти, или пък червата ти, които в момента мелят твоята закуска. В нас има органи, които се занимават с това да изхвърлят нечистотиите от тялото ни… Или пък сърцето ни, които непрекъснато изтласква кръв по цялото ни тяло… Или пък жлъчката ти… Може би тези органи не са толкова красиви, но са жизнено важни, въпреки, че Бог ги е облякъл с кожа и те не се виждат.
20 Но сега те са много части, а едно тяло. 21 И окото не може да рече на ръката: Не ми трябваш; или пък главата на нозете: Не сте ми потребни. 22 Напротив, тия части на тялото, които се виждат да са по-слаби, са необходими; 23 и тия |части| на тялото, които ни се виждат по-малко честни, тях обличаме с повече почит; и неблагоприличните ни |части| получават най-голямо благоприличие. 24 А благоприличните ни |части| нямат нужда |от това|. Но Бог е сглобил тялото |така|, че е дал по-голяма почит на оная част, която не |я| притежава; 25 за да няма раздор в тялото, но частите му да се грижат еднакво една за друга.
Щом е част от тялото, всичко е важно. По същият начин, може да има някои дарби, които не се виждат, но това не означава, че те не са важни! Така че, различията не трябва да ни разделят, трябва да ни сплотяват, понеже ние се нуждаем от това, което Бог е дал на другите. Моите уши се нуждаят от очите ми, защото ако те не виждат, мога да се блъсна в някоя стена…
Частите ни се нуждаят една от друга, понеже са част от същото тяло. В 12 глава на 1 Коринтяни ап. Павел в дълбочина разглежда този въпрос, но в началото той просто изразява принципът на единство в разнообразието (ст.4-6).
4 Дарбите са различни; но Духът е същият. 5 Службите са различни; но Господ е същият. 6 Различни са и действията; но Бог е същият, Който върши всичко във всичките човеци.
Дарбите са различни! Значи, ние не можем да очакваме всички да имаме еднакви дарби! Ако някой има някоя дарба, слава на Бога, но това не значи, че и ти трябва да имаш същата дарба. Няма нужда всички да бъдем по калъп и по шаблон направени. Не трябва да бъдем шаблонни и калъпни. Трябва да бъдем разнообразни. Бог ни е направил различни. Бог не е Бог на еднообразието, Той е Бог на разнообразието. Това се отнася и за дарбите. Ние разглеждаме деветте дарби, но не можем да изградим един модел и да кажем: „Бог действа само по този начин!“ В самите дарби има нюанси и една и съща дарба се проявява по различен начин в различните хора.
Принципът, обаче, е такъв. Дарбите са различни, но Духът е същият! Всички сме напоени с един и същи Дух (1 Коринтяни 12:13). Различни са дарбите, различни са служенията, различни са служенията, но това тяхно разнообразие не трябва да става причина за разделяне, а за сплотяване, защото въпреки техните разлики, източникът им е един и същ – Духът, Синът и Отец – те тримата са едно. По подобие на Троицата и ние не трябва да бъдем еднакви, а единни. Единството на Троицата е в основата на единството на Църквата и единството на Троицата е в основата на това, че дарбите може да са различни, но всички са важни, понеже се дават от един и същ Дух.
Сега ап. Павел прилага това, което вече е казал конкретно за дарбите. Те също, въпреки, че са различни в своето проявление, имат един и същ източник – Святия Дух (ст.7-11).
7 А на всеки се дава проявяването на Духа за обща полза. 8 Защото на един се дава чрез Духа да говори с мъдрост, а на друг да говори със знание, чрез същия Дух; 9 на друг вяра чрез същия Дух, а пък на друг изцелителни дарби чрез единия дух;
Има хора, които имат повече вяра от нас – хора, които имат проявлението на дарбата вяра. Има хора, които изцеляват други хора всяка седмица. Но ако ти се опиташ да ги имитираш, няма да можеш. Защото нямаш дарбата.
10 на друг да върши велики дела, а на друг да пророкува; на друг да разпознава духовете; на друг да говори разни езици; а пък на друг да тълкува езици. 11 А всичко това се върши от един и същи Дух, който разделя на всеки по особено, както му е угодно.
Забележете, тук една думичка, която се повтаря осем пъти – на „друг“. На друг, на друг, на друг, на друг, на друг на друг!!! Не се казва на един и същ човек всичките дарби. Понякога казват за някого, че той има „всичките“ дарби. Но честно казано това ми се вижда малко преувеличено. Да, Духът е във всички нас, но дарбите, които Той дава на различните хора са различни. Той ги разпределя според „дадената ни благодат“ (Римляни 12:6) и според „дялът на вяра, който Бог е на всекиго разпределил“ (Римляни 12:3). Дарбите на всички са различни, защото, ако всички имахме всичките дарби, пак щяхме да бъдем еднакви. Но, ние нямаме всички всичките дарби. Явно, това не е само мое мнение, защото и ап. Павел казва същото в края на главата:
29 Всички апостоли ли са? всички пророци ли са? всички учители ли са? всички |вършат| ли велики дела? 30 Всички имат ли изцелителни дарби? всички говорят ли езици? всички тълкуват ли?
Това е серия от риторични въпроси, чиято цел е да подчертаят, че нито ние сме еднакви, нито пък дарбите ни. Няма нужда всички да имаме всичките дарби, защото другите части от тялото ги имат, а ние сме част от тялото. Въпросът е не да имаме всички дарби, а да имаме толкова, колкото Бог ни е дал и тези, които имаме да ги упражняваме в дух на любов като служим с тях на църквата, която е Христовото тяло.
Вярно е, че често няколко дарби действат заедно. Те вървят ръка за ръка и е много трудно да ги разделяме. Например, ако имаш дарбата вършене на велики дела, може би ще имаш и дарбата вяра и изцелителни дарби. Но въпреки това, дори и да са еднакви, в различните хора действат по различен начин. Не трябва да се опитваме да имитираме другите, а да търсим това, което Бог има за самите нас.
Поради това, че дарбите имат един и същи божествен произход, ние също така не трябва да ги противопоставяме една на друга. Това е все едно да противопоставяме круши на ябълки или череши на малини. Кое е по-хубаво – череши или малини? Круши или ябълки? Аз харесвам всички. Всички тези са плодове, всички са полезни за организма, всички са вкусни. Да издигнем само едно като омаловажим останалите би било неправилно. Същото е и с различните дарби на Святия Дух. Ако ние кажем: „Най-важната дарба са езиците!“ – ние имаме проблем. Ако кажем: „Най-важната дарба са чудесата!“, тогава имаме проблем. Няма една дарба, която да е най-важна – всички са важни!
Коринтяните са имали изопачен критерий за духовност. Смятали са, че духовен е този, който говори на непознати езици, понеже той едва ли не вече е влязъл в небесното царство и говори „езика на царството“. Но ап. Павел им казва: „Белегът за духовност е не свръхестественото, а любовта – мисълта за това, кое е по-добре за другите, е не само за вас. Така че, търсете по-висшите дарби, но без да се отказвате от по-нисшите, защото всички дарби са нужни на тялото.
Струва ми се, че идеята за по-големи и по-малки дарби първоначално е била на коринтяните. Но ап. Павел я взема и уточнява: „Вие говорите за по-големите дарби. Добре, но нека сега да видим кои са по-големите дарби…“ И им показва, че „по-големите“ дарби всъщност са онези, които се проявяват по-рядко в тяхното събрание, онези, които са по-полезни за другите и по-назидателни за цялото събрание.
Може би едно по-добро познаване на дарбите би ни предпазило от това да омаловажаваме някоя от тях. Ако ги познаваме, ще знаем колко ценни са всички, и че нито една от тях не е за пропускане. Деветте дарби могат да бъдат групирани в три групи според сферата на тяхното действие. Първо, дарби на говорене (вдъхновение) – говорене на непознати езици; тълкуване на езици; и пророкуване. Второ, дарби на вършене (сила) в които се проявява Божията свръхестествена сила – вяра, вършене на чудеса и изцелителни дарби. И трето, дарби на откровение, които ни откриват различни неща – слово на мъдрост, слово на знание и разпознаване на духовете. Това групиране не претендира да бъде изчерпателно, но се прави с цел по-лесно изучаване на дарбите на Святия Дух.
Интересно е това, че като че ли в Новия Завет като че ли се говори главно за дарбите на говорене или вдъхновение – езици, тълкуване и пророкуване – особено в 1 Коринтяни 14 глава. Но, като че ли нямаме толкова много текстове, които да говорят за това как действат другите дарби – дарбите на сила и дарбите на откровение. Но, ние виждаме техните плодове, защото в Библията са описани много чудеса – както в Стария, така и в Новия Завет и всички те на практика са извършени чрез дарбите на Святия Дух от онези, които бяха изпълнени с Духа. Все пак, понеже Божието Слово говори главно за дарбите на вдъхновение и ние ще се спрем на тях – езици, тълкувание и пророкуване.
НЕПОЗНАТИ ЕЗИЦИ ЗА ЛИЧНО НАЗИДАНИЕ
Първата от дарбите на говорене или вдъхновение е „разни езици“. Това е свръхестествено изговаряне на думи от Святия Дух на език, който не знаем и никога не сме учили. Той може да бъде говорим на земята английски, френски, или някакъв друг (Деяния 2:6-8;11) или не-говорим на земята, защото има езици, които не се срещат никъде по земята и това са „небесни“, „ангелски“ езици (1 Коринтяни 14:2). Някъде на земята говорят ли „ангелски“? Някои хора си правят опити да запишат някой, който говори на език и след това да изследват да видят какъв точно език той говори и какво точно казва. Но, човекът може да не говори на земни езици, а на ангелски…
Тази дарба съществува в две разновидности в зависимост от своята употреба – едната е за лична употреба, а другата е публична или за обща полза. Говоренето на езици за лична употреба се състои в „говорене тайни на Бога“ (1 Коринтяни 14:2)
2 Защото, който говори на непознат език, той не говори на човеци, а на Бога, защото никой не му разбира, понеже с духа си говори тайни.
Този вид общуване е особено назидателен за онзи, който го практикува, понеже се състои в директна комуникация между нашия Дух и Божия Дух (1 Коринтяни 14:4).
4 Който говори на непознат език, назидава себе си;
Може би най-подходящия пример за обяснението на тази практика е разликата между машинния език и различните езици за програмиране. Елементите на дадена компютърна система (мишка, клавиатура, процесор, памет, екран и др.) комуникират помежду си на машинен език – двоичен код, който се състои от поредица от нули и единици. На времето, когато операторът е искал да подаде някаква команда към машината, той е трябвало да въвежда именно такава поредица от нули и единици. Но за човек това е трудно и отегчително и често свързано с много грешки. Затова програмистите са измислили програмните езици. При тях дадена поредица от нули и единици се изразява с определена буква или съкращения, които са лесно разбираеми за човека. Според мен, подобна е разликата между „непознатите езици“ и познатите езици. Познатият език е езикът, който разбираме, човешкия език, а непознатият език е езикът на Духа. Нашият новороден дух го знае, Святият Дух го знае и Бог го знае и те се разговарят помежду си. Ние не го разбираме. Само разпознаваме, че нещо свръхестествено се случва. Осъществява се една връзка и комуникация между нашия дух и Божия Дух при която вътрешният ни човек се „зарежда“ и вярата ни се назидава. В Юда 1:20-21 апостолът казва:
20 А вие възлюбени, като назидавате себе си във вашата пресвета вяра и се молите на (в оригинала „във“) Светия Дух, 21 пазете себе си в Божията любов, ожидайки милостта на нашия Господ Исус Христос за вечен живот.
Дарбата говорене на езици е най-неразбираната от всички останали духовни дарби. Няма дарба, която да предизвиква по-бурна реакция. Като че ли това е така, понеже Сатана се страхува от проявлението на тази дарба. Ако езиците не му създаваха проблеми, той едва ли би се борил толкова усърдно против тях. Но, в говоренето на езици има сила, която променя човешкия живот. Може би затова ап. Павел казва в 1 Коринтяни 14:18, че говори на езици повече от всички.
18 Благодаря Богу, че аз говоря повече езици от всички ви;
Ап. Павел ценеше говоренето на езици и го практикуваше.
ГОВОРЕНЕ НА ЕЗИЦИ ЗА ОБЩА ПОЛЗА
Едно от неправилните схващания по отношение на дарбата говорене на езици е, че тя е най-маловажната от всички дарби, и че пророкуването е по-важно от говоренето на езици. Но в 1 Коринтяни 14:5 ап. Павел прави едно доуточнение: „освен ако“.
5 Желал бих всички вие да говорите езици, а повече да пророкувате; и който пророкува, е по-горен от този, който говори разни езици, освен ако тълкува, за да се назидава църквата.
Пророкуването може да счете за по-висше от говоренето на езици само в случаите в които няма тълкувание. Но как би имало тълкувание, ако не се говори на непознати езици? Ако имаме тълкувание, то чрез него можем да получим не само пророчество, но и откровение, и знание, и поука (1 Коринтяни 14:6).
6 Кажете сега, братя, ако дойда при вас и говоря непознати езици, какво ще ви ползувам, ако ви не съобщя или някое откровение, или знание, или пророчество, или поука?
Разбира се, тези последните могат да бъдат изговорени и на познат език, но също могат да дойдат към църквата и чрез тандема езици-тълкувание. Чрез езици и тълкувание може да дойде не само пророчество, но и всякакъв вид послание от Бога. Така че, само езиците не ползват нищо събранието, но езиците придружени от дарбата тълкувание са мощен инструмент за назидание на църквата. Затова, никой не може да каже, че езиците са най-малката дарба.
И именно тук виждаме другата разновидност на дарбата говорене на езици, а именно – говоренето на езици не само за лична, но и за обща полза. Най-общо би могло да се каже, че когато не е придружено от тълкувание, говоренето на езици е като стрела с послание от земята към небето. В този случай човек „говори тайни на Бога“. И обратно, когато имаме послание от Бог към църквата, което идва на непознат език и придружено с тълкувание, тогава това говорене на езици е като стрела с послание от небето към земята. Но, това сравнение не трябва да се счита за абсолютно, защото „тандемът“ езици-тълкувание е изключително широкоспектърна комбинация и може да обхваща най-разнообразни по вид, съдържание и посока послания. Езици с тълкувание може да бъде не само за обща, но и за лична полза. Например, езици с тълкувание може да бъде не само послание от Бог към събранието, но и послание от човек към Бог – молитва или песен, която да е насочена „отдолу – нагоре“. Както Псалмите в Библията – много от тях са думи от човек към Бога, но пак са Божие Слово и пак са насърчение за нас. Така е и молитвата на непознат език, която е придружена от тълкувание – не че е боговдъхновена както Писаното Слово, но и тя може да бъде насърчение за нас чрез Духа. Молитвата е разговор и като такава, тя е двупосочна връзка. И именно това е Божията воля: който се моли на непознат език, да се моли и за проявлението на дарбата тълкуване, независимо дали тя ще е за лична употреба или за обща полза. В 1 Коринтяни 14:12-14 ап. Павел ни насърчава:
12 Така и вие, понеже копнеете за духовните дарби, старайте се да се преумножат те у вас за назидание на църквата. 13 Затова, който говори на непознат език, нека се моли за дарбата и да тълкува. 14 Защото, ако се моля на непознат език, духът ми се моли, а умът ми не дава плод. 15 Тогава що? Ще се моля с духа си, но ще се моля и с ума си; ще пея с духа си, но ще пея и с ума си.
Ап. Павел не иска част от него да бъде безплодна, но той иска всичко в него да дава плод – и духа и ума. Когато се молиш на език – това е молитва с духа. Когато тълкуваш, това е не само с духа, но и с ума. И наистина, когато се молиш на непознат език, ти можеш да се настроиш „на вълната на Святия Дух“ и Духът да те подбуди какво да кажеш и за какво да се молиш в следващия момент и тогава ти трябва просто да го кажеш. Като свършиш, да се помолиш с няколко изречения на непознат език, докато в духа ти дойдат следващите мисли за това какво да кажеш на познат език. Това е начинът по който стават нещата.
Ако Бог ти е дал проявлението на някоя дарба, то той не ти я е дал за да си я практикуваш в къщи или за да се чувстваш по-духовен. Или пък просто така – „за да си имаш дарбичка“. Ако Бог ти е дал дарба, каквато и да е тя, тя е за обща полза. Така че, задай си въпроса: „Това, което ти правиш, и което си мислиш, че е твоята дарба, каква е ползата от нея за другите?“ Ако има полза, значи е от Бога, ако е само за теб, съмнявам се, защото Бог дава Духа и дарбите „за обща полза“, значи за всички.
Всъщност, можем да кажем, че тази идея – „за обща полза“ – контролира и ръководи мисълта на ап. Павел в 12,13 и 14 глави на 1 Коринтяни. Според него по-големите дарби са тези, които принасят повече полза – полза за събранието, не само за отделния човек. Когато сравнява пророкуването и говоренето на езици, той използва именно този критерий: „Говоренето на езици е също дарба на Святия Дух, но ако ти говориш на езиц без тълкувание, това назидава само теб. Това е изграждаща дарба, но, тя не е за обща полза, а за лична полза. А, който пророкува, „той говори на човеци“, т.е. тази дарба вече е за обща полза, както и тълкуванието е за обща полза“. Така че, виждате ли, важно е, когато имаме проявление на дарбите, то да бъде „за обща полза“. И затова ап. Павел казва, че практикуването на дарбите трябва да бъде такова, че „да се назидава църквата“ (1 Коринтяни 14:4-5). Понякога ние си мислим или постъпваме така, като че ли дарбите са просто за да се чувстваме добре, за да се чувстваме „изпълнени с Духа“. Но, дарбите не са за да се чувстваме добре, те са „за да се назидава църквата“! Затова, тяхното практикуване трябва да се случва в контекста на църквата, в общото събрание на църквата. В 14:26 ап. Павел казва:
26 Тогава, братя, що става |между вас?| Когато се събирате всеки има |да предлага| псалом, има поучение, има откровение, има |да говори непознат| език, има тълкувание. Всичко да става за назидание.
Забележете: „Всичко да става за назидание!“ „Обща полза“ (12:7), „назидание“ (14:3,12,26), „църквата“ ‘(14:4,5,12), „всички“ – за да се поучават всички и всички да се насърчават“ (14:31). Това е целта на дарбите – всички да се поучават и всички да се насърчават. И това е целта не само на пророчеството, но и на всички дарби.
И тук искам да ви предпазя и от още нещо, с което имаме неприятен опит, който се повтаря периодично. Говоря в църквата за дарбите на Святия Дух, хората закопняват за тях, започват да се молят и Бог им ги дава. Но, това става по някакви „скришни стаички“ и започват злоупотреби. Някой казва: „А-а-а, на тази и тази сестра Бог и даде дарбата пророкуване. Нека да отидем при нея и да видим какво ще ни каже тя…“ Но, тогава нещата стават като едно гледачество и тогава това нещо отвратително за Бога. Това е духовна манипулация. Ето защо аз казвам, че Бог дава дарбите за църквата, а не за в къщи. Дарбите трябва де практикуват не в скришни стаички, а публично, пред цялата църква. Ако Бог ти даде проявление на дарба, то изяви я пред цялата църква за слава на Бога и „за обща полза“. Когато имаме молитва, ако ти дойде пророчество от Святия Дух – пророкувай смело, ако дойдат езици с тълкувание – говори! Тук във църквата е мястото за тези неща! Не във къщи, защото тогава започват конфликти, започва противопоставяне с пастира и започва огорчение, защото човекът, който го прави може да се чувства много добре така, но ап. Павел казва в 1 Коринтяни 14:20:
20 Братя, не бивайте деца по ум, но, бидейки дечица по злобата, бивайте пълнолетни по ум.
Защото точно тук, когато стане въпроси свързани с поклонението пред Бога, човек е много чувствителен и много голям егоист. И ако нещо не стане така, както на него му харесва, той става злобен към другите. Затова трябва да бъдем много мъдри по отношение на духовните дарби. Няма нищо лошо в това дарбите да се практикуват и по домашните групи, но не само там, а и тук, в голямото събрание.
НЕПОЗНАТИТЕ ЕЗИЦИ – БЕЛЕГ ЗА НЕВЯРВАЩИТЕ
Тук би следвало да отговорим също и на въпроса: „Ако ап. Павел казва, че в църква предпочита да изговори пет думи с ума си, за да настави и други, а не десет хиляди думи на непознат език (1 Коринтяни 14:19), значи ли това, че молитвата на непознати езици на глас без тълкувание няма място в църквата?“ Какво ще кажете по този въпрос? Разбира се, би било абсурдно, ако цялата служба премине само в обща молитва на непознати езици. В ст.23 ап. Павел казва:
23 И тъй, ако се събере цялата църква, и всички говорят на непознати езици, и влязат хора прости или невярващи, не ще ли кажат, че вие сте полудели?
Какво ще кажем сега? Да има ли в църквата говорене на непознати езици или не? Може би правилният отговор е „Да, но със мярка.“ Защото, в предния 22 стих ап. Павел казва, че „езиците са белег не за вярващите, а за невярващите“. Това твърдение поражда поне два въпроса. Първият е: „Белег на какво са езиците за невярващите?“, а вторият е: „Как невярващите ще чуят този „белег“, ако забраним в църква да се говорят непознати езици?“. Забраната да се говорят непознати езици е нещо, което ап. Павел категорично отхвърля. В ст.39 той казва:
39 Затова, братя мои, копнейте за дарбата да пророкувате, и не забранявайте да се говорят и езици.
Така че, има място и за езици в църквата. Разбира се, езиците биха могли да бъдат чути, когато има езици и тълкувание, но мисля че по-скоро Бог желае по време на събранието да има и едно кратко време в което цялата църква да се моли на непознати езици. В този случай би се повторило това, което се случи на Петдесятница – в началото всички говореха на непознати езици, но това беше с мярка, не беше целия ден. После апостол Петър се изправи и проповядва благовестието на събраното множество на познат, разбираем език. И мисля, че Бог не би имал нищо против, ако същата практика намира място и в нашите събрания – основното послание, проповедта да си бъде на български, но по време на молитвата да има и едно кратко време в което всички онези които имат дарбата да се молят на непознати езици да го направят.
И така, решихме, че въпреки че една служба не може да протече изцяло само на непознати езици, все пак не трябва напълно да изключваме непознатите езици от събранието, понеже те са „белег за невярващите“ и те трябва да ги чуят. Но, белег на какво са езиците за невярващите? Вярвам на поне две неща. Първо, на това, че нещо необикновено и свръхестествено се случва в събранието. Както на Петдесятница – събраните там юдеи и прозелити бяха „смаяни“ и удивени от това, което виждаха – зрели мъже да говорят на висок глас на непознати езици (Деяния 2:7,12). Така е и днес. Да видиш един човек, който не е учил чужди езици да говори на такива никак не е нещо обикновено. Това привлича вниманието и създава усещането, че се случва нещо свръхестествено.
Освен, че за това, че става нещо свръхестествено в църквата, езиците са белег за невярващите и за това, че самите те са извън сферата на Божието царство. Когато чуят езиците, те не само се „смайват“, но се изпълват и с недоумение. Не проумяват какво точно се случва. Тяхното невежество е белег за изолацията им от сферата на Духа. Защото, когато един вярващ човек чуе други вярващи да се молят, той знае: „А, Святият Дух говори в тях и чрез Духа те говорят на непознати езици.“ Но, ако някой невярващ чуе говорене на езици в църквата, си казва: „А, какво става тука? А, та са побъркани, да, да…“ Във връзка с това, че езиците са белег за невярващите, в ст.21 ап. Павел казва:
21 В закона е писано: „Чрез другоезични човеци и чрез устните на чужденци ще говоря на тия люде; и нито така ще Ме послушат“, казва Господ.
Всъщност, това е цитат от Исая 28:11-12
11 Наистина с гъгниви устни и с друг език Ще говори на тия люде 12 Оня, който бе им рекъл: Тая е почивката ви; и успокойте уморения; И това е освежението ви; Но те не искаха да слушат.
Тук „гъгнивите устни“ и „другият език“ всъщност са асирийския и вавилонския – езиците на израилевите врагове, които Бог използва като инструмент за наказание и съд над непокорния си народ. Така че, ето за какво са белег езиците за невярващите – за това, че поради непокорството и коравосърдечиесто си в отхвърлянето на благовестието, ако не се покаят, те ще бъдат обречени на съд и вечно наказание. Защото, именно на това бяха езиците белег за израилтяните. Бог им говореше и им казваше: „Покайте се, обърнете се към Мен, но те се инатяха в своето идолопоклонство. Затова Бог им изпрати асирийците и вавилонците, които опустошиха страната им и ги заведоха в плен. И те не говореха на еврейски, но говореха „с гъгниви устни и с друг език“. Когато чуеш друг език, той ти звучи странно, нали? Но, това им беше наказанието. Така че, всъщност, това че невярващите не разбират какво точно се случва, когато в църквата се говорят непознати езици е белег за тяхната изолация от Божието царство и белег за осъждението под което стоят поради непокорството си на благовестието. Ето защо в църквата трябва да има и време когато в нея да се чува дарбата непознати езици. За да може от една страна невярващите да бъдат осъдени за ината си в отхвърлянето на Божия призив, и от друга страна, вниманието им да бъде привлечено към Божиите неща, и те евентуално да отворят сърцата си, да повярват в Бога и да се спасят.
ТЪЛКУВАНЕ НА ЕЗИЦИ
Тълкуването на непознати езици е свръхестествено разбиране, проумяване и тълкуване на дарбата на езици чрез откровение, което Святият Дух дава на тълкувателя. Целта на тази дарба е да направи казаното на непознати езици разбираемо, с цел назидание на този, който говори на непознат език, а и на цялата църква.
Всъщност, ключът към дарбите – не само говоренето на непознати езици, но също и тълкуванието и пророкуването и останалите дарби е да можем да разпознаваме „гласа на Святия Дух“. Защото, ако ти разпознаваш гласа на Святия Дух, ти ще можеш да правиш разлика кога мислите, които идват в теб не са от теб, а са от Духа, и когато си сигурен, че това е гласа на Святия Дух, а не твоя собствен глас, тогава ще имаш смелостта и дръзновението да кажеш това, което идва в сърцето ти в името на Бога. Затова е много важно да можем да разпознаваме гласа на Святия Дух. И всъщност нещата стават точно по този начин. Молиш се на непознат език, казваш едно или няколко изречения и очакваш в теб да дойдат от Духа мисли, които са тълкувание на това, което си казал. И, когато дойдат тези мисли и ти разбираш, че те не идват от ума ти, а идват от духа ти, ти си сигурен, че това е тълкувание, което Святия Дух ти дава.
И когато говорим за тълкувание е важно да знаем, че тълкуванието не е превод. Не трябва да бъркаме тълкуването с превод. Ако присъстваш на събрание на което има езици с тълкувание и все още не си вещ в духовните неща, можеш да си помислиш, че единият говори на езици, а другия превежда. Но, тълкуванието не е превод. Преводът е точно, дума по дума и изречение по изречение предаване на казаното на един език на друг. Докато тълкуванието е по-широко понятие от превода. То може да бъде и превод, но може да бъде и обяснение или изясняване на това, което е било изговорено.
Например, в Даниил 5 се говори за цар Валтасар, който беше внук на цар Навуходоносор. Той направи огромен прием – банкет за хиляда човека, царска трапеза. Тогава, докато пиеше, той заповяда да донесат златните и сребърни съдове, които дядо му Навуходоносор беше плячкосал от Соломоновия храм в Ерусалим. Защото поради идолопоклонството на Израил, след безбройни предупреждения от страна на пророците, в крайна сметка през 586 година пр. Хр. Бог предава Ерусалим в ръката на вавилонците. Те сриват Ерусалим и храма до основи, вземат съдовете от Божия дом и ги занасят във Вавилон. И това става по Божията воля. Защото Той предупреди народа си в Закона: „Ако слушате думите ми и изпълнявате Закона Ми, вие ще бъдете благословени. Но, ако не слушате гласът ми и престъпвате Закона Ми, тогава тези и тези проклятия и наказания ще дойдат върху вас.“ (Второзаконие 28). И Словото беше вярно – както за благословенията, така и за проклятията. Така че, Израил отиде във Вавилон по Божията воля, но съдовете на Божия дом бяха святи, а този цар Валтасар в гордостта си си помисли, че той е над всички. И това, което той направи беше, че той използва святите съдове от Божия дом, за да ядат и да пият с тях в чест на своите идоли – не в името на Яхве, а в името на „златните, сребърните, медните, железните, дървените и каменните богове“ (Даниил 5:4). Те служеха на други богове със съдовете на Яхве, на израилевия Бог. Разбира се, Бог не можеше да допусне едно такова оскверняване, богохулство и кощунство. Бог подиграваем не бива! Точно в разгара на пира, когато всички ядяха, пиеха, веселяха се, и хвалеха идолите си, пръсти от ръка се появиха и пишеха по мазилката на стената на царския палат. И написаното си остана – не, че му се е привидяло. И когато той видя тази част от ръката, която пишеше изведнъж изтрезня, прилоша му, разтрепери се, колената му започнаха да се блъскат едно в друго. Тогава повика всичките си учени и компетентни хора в царството и им каза: „Елате тук да ми изтълкувате какво е написано на тази стена и наградата за този, който го направи ще бъде, че той ще стане един от тримата, които управляват царството ми“. И всички се изредиха, но не можаха да изтълкуват написаното. Тук беше нужна дарбата тълкувание. Написаното беше на непознат език. Тогава майката на царя го насочи към Даниил, защото тя знаеше как Даниил беше изтълкувал сънищата на Навуходоносор. Даниил беше въведен пред царя и му изтълкува написаното. Но забележете тук разликата между превод и тълкувание. Първоизточникът беше само четири думи, а тълкуванието беше около 30 думи (Даниил 5:25-28).
25 И ето, писанието, което се написа: М’не, М’не, Т’кел, упарсин. {Преброен, премерен, разделен.} 26 Ето и значението на това нещо: М’не, Бог е преброил дните на твоето царство, и го е свършил; 27 Т’кел, Претеглен си на везните, и си бил намерен недостатъчен; 28 П’рес, Раздели се царството ти, и се даде на мидяните и персите.
Така че, виждате разликата между превод и тълкувание. Затова не се учудвайте, ако сте в събрание в което има език и тълкуване от това, че този който говори непознат език в някои случаи казва само две изречения, а този който тълкува казва повече. Не трябва да си мислим, че този, който тълкува си измисля. Просто понякога тълкуванието е по-дълго от езиците.
ПРОРОКУВАНЕ
Подобно на непознатите езици, пророкуването е свръхестествено изговаряне на думи, но не на непознат, а на познат език. Пророкуването е дарба, която ни помага да се стреснем, да се осъзнаем, да се покаем и да се обърнем към Бога с цялото си сърце.
Когато говорим за пророкуване, много хора свързват пророкуването с предсказване на бъдещето. Но по-често пророкуването е не „пре-дсказване“, а „из-казване“, т.е. послание в името на Бога, но не толкова свързано с бъдещето, колкото с настоящето. Ако погледнем пророчествата в Стария Завет, ще видим, че по-често ролята на пророците беше да насочват погледа на хората назад, към Закона, отколкото да предсказват бъдещето. По-често те не даваха нови откровения, а предизвикваха хората да живеят според това, което вече им беше дадено като Божие откровение. В 1 Коринтяни 14:3 се казва:
3 А който пророкува, той говори на човеци за назидание, за увещание и за утеха.
Не се казва, че който пророкува, той предсказва бъдещето. Това определение за пророчество, обаче, не изключва и предсказване на бъдещето. В Деяния на апостолите четем за пророк Агав, който предсказа гладът, който беше в дните на Клавдий. В Деяния 11:27-30 четем:
27 И през тия дни слязоха пророци от Ерусалим в Антиохия,
В ранната църква имаше пророци. И аз вярвам, че и днес в църквата има пророци.
28 един от които на име Агав, стана и обяви чрез Духа, че щеше да настане голям глад по цялата вселена; какъвто и стана в дните на Клавдия.
Така че, неговото пророчество се изпълни. То беше предсказание, което се оказа вярно. Разбира се служението на пророк Агав не се изразяваше само в предсказване на бъдещето. Аз съм сигурен, че и той говореше „за назидание, за увещение и за утеха“ и насочваше хората да живеят според благовестието. Но, той също предсказваше и бъдещето.
29 Затова учениците наредиха да изпратят всеки според състоянието си, помощ на братята, които живееха в Юдея; 30 което и сториха, и я изпратиха до презвитерите чрез ръката на Варнава и Савел.
Забележете, че в този случай пророчеството не си остана само някакво незабравимо духовно преживяване, но то подтикна вярващите към конкретни действия, които те изпълниха за да облекчат състоянието на братята си.
Ако говорим за самата „технология“ на пророчеството или как то става (самият процес на пророкуване), бих казал, че Божието послание може да дойде към нас по два начина. В единия случай Бог ни дава визия за нещата, която ние после със свои думи предаваме на хората. Виждаме пророците – Езекиил, Даниил, Исая, Еремия – Бог им даваше да видят различни картини, които те после предаваха на хората. Другият вид пророкуване става с вяра. Когато човекът, който пророкува усети, че Бог има някакво слово към църквата, той започва да пророкува с вяра – без да знае пълнотата на посланието и как ще завърши то. Именно затова, в Римляни 12:6 се казва:
6 И като имаме дарби, които се различават според дадената ни благодат, ако е пророчество, нека пророкуваме съразмерно с вярата;
Пророчеството трябва да бъде в рамките на християнското учение, което е нашата вяра, и второ, пророкуването трябва да бъде съразмерно с вярата на пророкуващия, т.е. той да вярва, че Бог има какво да каже на църквата, и че Той ще говори. Защото, ако ние не вярваме, че Бог ще ни говори, то Той няма да ни говори. Или поне не по-този начин. В смисъл, че Той ще продължи да ни говори чрез писаното Слово, чрез творението Си и чрез служителите си, но не и чрез пророчество. Какво е вярата? Вярата е първо, верност, но вярата е също очакване. Вярата е очакване, че това което Бог ти е казал или за което имаш надежда, че ще се случи, че то се случва точно сега. При пророкуването ти трябва да вярваш, че Бог има слово към теб. Има ли Бог слово към църквата днес? Има. Има! Бог има какво да каже на църквата днес. И точно сега в Духа има пророчество за нашата църква. Обаче, като никой не вярва че има такова пророчество и всеки си мисли за други неща, никой няма да го чуе и Бог няма да ни говори. Но, ако ти настроиш сърцето си, за да чуеш какво има да каже на църквата днес, и ти отвориш сърцето си за това, Бог ще ти говори. И тогава ти го кажи! Защото когато получиш слово от Бог, тогава пък проблемът е, че ти го задържаш и започваш да се съмняваш – ама сега дали това е от Бога, дали не е, а и какво ще си помислят други за мен… Но, ако ти го задържиш, тогава Бог ще каже: „Щом го задържаш, Аз пък през спрели и затворени канали нищо няма да изливам повече.“ И проявлението на тази дарба за съжаление спира.
Ние първо трябва да вярваме, че Бог говори днес на църквата. Разбира се, това ще бъде в рамките на Писаното Слово, защото Святият Дух не си противоречи. Това, което Бог е казал в Библията не може да противоречи на това, което Той казва чрез Духа днес. Но, понеже ситуациите са различни, времената са различни, Бог има конкретно слово за църквата днес. Така че, ако ти имаш пророческа нагласа, отвори сърцето си! Ако пък си заровил дарбата си, разрови я и я разпали!
Говоренето на непознати езици също става чрез вяра. В Галатяни 3:2 ап. Павел казва:
2 Това само желая да науча от вас: Чрез дела, |изисквани| от закона ли получихте Духа, или чрез вяра в |евангелското| послание?
Всичко в духовния свят става чрез вяра. Когато започнеш да говориш на непознати езици ти го правиш с вярата, че това което казваш е от Святия Дух. Защо? Първо, защото Святият Дух вече е даден на църквата, второ, защото ти си се покаял за греховете си и си положил упованието си в Исус, и трето, защото Бог го излял в теб и Той живее в сърцето си. Освен това ние сме сигурни, че ако сме поискали от Бог Святия Дух, той в никакъв случай няма да допусне някакъв друг дух да влезе в нас. В Лука 11:11-13 Господ Исус каза:
11 И кой е оня баща между вас, който, ако му поиска син му хляб, ще му даде камък? или |ако му поиска| риба, наместо риба, ще му даде змия? 12 или |ако| поиска яйце, ще му даде скорпия? 13 И тъй, ако вие, които сте зли знаете да давате блага на чадата си, колко повече Небесният Отец ще даде Светия Дух на ония, които искат от Него!
Така че, ти си уверен, че ако си поискал от Бога Святия Дух, то Той няма да ти даде някакъв друг дух и затова ти започваш с вяра да говориш на непознати езици и Бог ти дава тези непознати езици. Когато говоря на непознати езици аз вярвам, че думите, идват в сърцето ми и които изговарям са от Святия Дух. Не си ги измислям. Те идват в мен от Духа в отговор на вярата ми в Божието обещание. Точно по същият начин действат и останалите дарби. По същия начин действа и пророчеството. По същия начин действат и изцерителните дарби. Ти се молиш и вярваш, че в момента в който се молиш за този човек, Святият Дух го докосва и той е изцелен. Всичко действа чрез вяра.
В 1 Коринтяни 14 глава ап. Павел съпоставя дарбата говорене на езици с дарбата пророкуване и подчертава, че дарбата пророкуване, ако и да е била пренебрегвана от коринтяните, е „по-висша“ от говоренето на езици, поради това, че е разбираема, и поради това по-полезна и по-назидателна за събранието. В тази глава той насърчава всички, които говорят на непознат език, да искат от Бога и дарбата тълкувание, а също така и всички да искат от Бога дарбата пророкуване. От това, което чета в 1 Коринтяни 14 глава аз разбирам, че като че ли езиците са за всички, и тълкуването на езиците е за всички, а също и пророкуването е за всички. Защото вижте какво казва ап. Павел (ст.5):
5 Желал бих всички вие да говорите езици, а повече да пророкувате;
Може би говоренето на езици е една от най-разпространените дарби в църквата днес. Но, божията воля за всички, които говорят на езици е те и да тълкуват, а също и да пророкуват.
А в ст.31 ап. Паве заключава и казва:
31 Защото един след друг всички можете да пророкувате, за да се поучават всички и всички да се насърчават;
В Стария Завет виждаме, че имаше такива училища за пророци. Самуил имаше такова училище. После Илия и Елисей имаха такова училище. Учениците в тези училища се наричаха „прочески ученици“. Виждаме, че като че ли това нещо се прехвърля и в църквата. Затова, ние не трябва да се затваряме за духовните дарби, а да ги изучаваме и да бъдем отворени за действието и проявлението на Святия Дух чрез нас.
Тук веднага бих желал да сложа някои баланси за да не изпадаме в крайности. Това, че даден човек е пророкувал веднъж-два пъти не го прави да бъде пророк. Някои си мислят, че ако веднъж си пророкувал, вече си станал пророк. Но, това е все едно да кажеш, че ако имаш пари, това вече те прави милионер. Но има разлика между човек, който просто има някакви пари и човек, който има много, много пари. Има разлика, нали? Единият е милионер, а другия не е. Така е и с пророчеството. Всички можем да пророкуваме, но при някои тази дарба е толкова развита, че можем да ги наречем „пророци“, защото те непрекъснато слушат гласа на Святия Дух и непрекъснато пророкуват, и това е тяхната дарба.
От друга страна, дори да пророкуваш дотолкова, че хората да разпознаят дарбата ти и да кажат, че ти си пророк, това, не означава, че те имаш статута на старозаветните или новозаветните пророци, които имаха пълномощията от Бога да оформят християнското учение и да напишат книги, които да бъдат канонизирани и признати за боговдъхновени. Тук вече някои съвременни служители, които претендират да бъдат пророци според мен прекрачват границата. Защото казват: „За нас Бог има нови неща.“ И, когато кажат „нови неща“, те преминават границата на Свещеното писание и започват да говорят неща от собственото си сърце. Но, съвременния пророк, ако е истински, ще бъде на първо място смирен – няма да афишира себе си, а ще издига авторитета на Писаното Слово и на Исус Христос. И второ, той винаги ще поставя авторитета си под авторитета на писаното Слово. Значи, авторитета на пророка днес, а и не само на пророчеството, и на каквото и да било послание от Бог, било то тълкувание или някакво друго, никога не може да бъде над авторитета на писаното Слово. Т.е., ако някой претендира за откровение и то е различно, в разрез с това, което ясно и категорично е казано в Библията, той греши. Затова и ап. Павел казва в 1 Коринтяни 14:29:
29 От пророците нека говорят само двама или трима, а другите да разсъждават.
Значи, както казах и по-напред пророкуването трябва да се случва в контекста на църквата. А тук в църквата има хора, които познават много добре Божието Слово. До такава степен, че ап. Павел казва в посланието към Римляните 15:14
14 И сам аз съм уверен за вас, братя мои, че сами вие сте пълни с благост, изпълнени с всяко знание, и че можете да се наставлявате един друг.
Това e също и моята вяра за църквата. И аз даже, често когато проповядвам провокирам събранието и виждам как някои хора реагират и започват да наставляват другите и да им обясняват Словото. Това е много важно по отношение на пророкуването. Когато някой пророкува, в събранието има хора, които познават Библията и те ще разсъдят, и ако има нещо, което не е както трябва, в дух на любов и доброжелателство то може да бъде коригирано и поправено. Докато, ако ти си сам или в малка група с хора, които не познават Писаното Слово, тогава ти нямаш контрол върху това, което казваш и можеш „да отлетиш“ нанякъде и дори да се отклониш от истината и да отпаднеш от църквата. Затова е важно пророкуването да става в църквата.
Разбира се, това, върху което трябва да разсъждават слушателите на пророчество, не е какви са грешките в него, понеже това е пък другата крайност. Някой да започне да пророкува и ние да се наострим и да се опитваме да го уловим в думите му, какви грешки ще направи. Но, ако се настроиш да търсиш само грешки, ти може да пропуснеш посланието, защото Бог желае да ти каже нещо и ти да промениш нещо в себе си, а не на първо място да търсиш какво да промениш в другите. Между другото това се случва често и с проповедта. Слушаме изобличението и си казваме: „А, да, това се отнася за еди коя си сестра или за еди кой си брат…“ Какво става тогава? Ние не приемаме Словото за себе си, а го прехвърляме към другите. Но, то не е „за еди кой си брат или за еди коя си сестра“. То е за теб, ти да се промениш и ти да се коригираш. Ама ти отвори сърцето си и го приеми, а не отхвърляй! Но също така пророчествата не трябва да се приемат сляпо, а да бъдат сравнявани с посланието на писаното Слово.
И накрая, пророчествата не трябва да се презират. Поради това, че някой, претендирайки че пророкува е казал нещо несъгласно със Словото или нещо от собственото си сърце, заради това не трябва да се отхвърля пророкуването като цяло. Както се казва, не трябва да изхвърляме бебето заедно с мръсната вода. Въпреки, че имаме котвата на писаното Слово, пророкуването също има своето място в живота ни. В 1 Солунци 5:19-22 ап. Павел ни казва какво трябва да бъде нашето отношение към пророчествата, за да не угасяме Святия Дух. Защото когато започнем да презираме пророчествата, ние угасяме Святия Дух и Той спира да се проявява сред нас. И може би, точно това се е случило и в нашите църкви. Имало е презрение към пророчеството и то е било изхвърлено от богослужението. Но, това не трябва да бъде така. Защото, вижте какво казва ап. Павел:
19 Духа не угасвайте.
Това означава да практикуваме дарбите, които имаме и да ги развиваме още и още и още… С практикуването на дарбата тя се усъвършенства и се развива. И хората го усещат и казват: „Да, това е от Бога“.
20 Пророчества не презирайте.
Дори и да е имало някой, който да е казал или пророкувал нещо фалшиво или нещо от собственото си сърце – това не трябва да ни събаря. Трябва да кажем: „Ами човек е, сгрешил… Нищо… Ще му простим и ще вървим напред.“ Но не и да кажем: „Пророчества ли? Ето докъде ни доведоха те… Повече никакви пророчества!“ А да се коригираме и да имаме правилно отношение към дарбите.
21 Всичко изпитвайте; дръжте доброто. 22 Въздържайте се от всякакво зло.
Вижте, дори и някой да сгреши с дарбите, ние не би трябвало да имаме проблеми, защото ние вече имаме Писаното Слово. Това, че някой е пророкувал нещо фалшиво или нещо от собственото си сърце не би трябвало да ни събаря. Защото, каквото и да се каже, ние преди всичко трябва да живеем в общата Божия воля, която е изложена в Библията. Когато става дума за водителството на Святия Дух трябва да знаем, че има две категории Божия воля – обща и конкретна. Общата Божия воля се нарича така, понеже тя е обща за всички хора – да живеем свят живот, да благовестваме, да имаме здрави семейства, да ходим на църква, да се молим – всичко, което е ясно казано в Библията. Ако ние живеем в тази обща Божия воля, тогава пророчеството и дарбите на Святия Дух за които говорим ни разкриват конкретната Божия воля – какво желае Бог за дадения човек, за дадената ситуация, за даденото време и т.н. Но, конкретната Божия воля никога не може да се разминава или да престъпва общата Божия воля. Така че, няма опасност да се отклоним, ако стоим в общата Божия воля. Тя е контрола и критерия според който да изпитваме пророчествата и проявленията на дарбите. Затова и ап. Павел казва: „Всичко изпитвайте!“. Според какъв критерий? Според критерия на общата Божия воля. „Дръжте доброто!“ Кое е доброто? Това, което Бог вече ни е изявил в Писанията. Имайки филтърът и ситото на Библията ние трябва да пресяваме пророчествата, да се въздържаме от всякакъв вид зло и да не отхвърляме пророкуването от богослуженията си, но да имаме правилно отношение към него, защото то е едно изключително голямо благословение и божие оръжие в духовната борба, която водим ежедневно.
КАК ДА ИМАМЕ ПОВЕЧЕ ОТ ПРОЯВЛЕНИЕТО НА ДАРБИТЕ НА ДУХА В НАШИТЕ ЦЪРКВИ?
Условията са три. Първото е да разбираме духовните дарби. Кои са те, какви са и как действат? Защото, както видяхме в началото, ти не можеш да имаш нещо, което не знаеш какво е, защото не можеш да го поискаш. А така започва и ап. Павел разглеждането на въпроса за дарбите – „желая да разберете и за духовните дарби“. Ап. Павел не желае ние да бъдем невежи, игнорирани и в незнание по отношение на духовните дарби. Не, той иска да бъдем осведомени и компетентни по отношение на духовните дарби и тяхното действие.
Второто условие за проявлението на дарбите на Святия Дух е всички „да копнеем за дарбите“. Защото на няколко места – в края на 12 и в началото и в края на 14 гл. ап. Павел ни казва „да копнеем“ за духовните дарби. Да „копнеем“ за нещо означава да го желаем с усърдие, да го искаме с нетърпение, да имаме изгарящо желание за него. Дарбите ще действат, ако ние сме готови и отворени за тях.
Това, което е много важно също да забележим е, че призивът на Бог за разбиране и копнеж към нас не е в единствено число, а в множествено. Първо Коринтяни не е написано само до някого в Коринт, било то пастира, някой член на духовния съвет или някой отделен вярващ, но до цялата църква (1 Коринтяни 1:2).
2 до Божията църква, която е в Коринт, до осветените в Христа Исуса, призовани |да бъдат| светии, заедно с всички, които призовават на всяко място името на Исуса Христа, нашия Господ, Който е и техен и наш:
И тук в 12 гл. ап. Павел казва: „…желая да разберете“ и „копнейте“ – и двете са в множествено число. Това следва да ни покаже, че за да имаме проявлението на духовните дарби трябва не само някои от нас, но всички ние, всички да ги разбираме и да копнеем за тях. Разбирате ли къде е нашия пропуск? Нужно е всеобщо желание! Ако само някои от нас ги искат, те няма да се проявяват. Защото, Бог дава благодатта си заради хората. И ако хората са заключени, било поради невежество, закоравяване или предразсъдъци, Бог няма да действа. Но, ако има всеобщо очакване, и всеобщ копнеж – не само един, но всички да копнеем за духовните дарби – тогава вече сто процента ще видим тяхното проявление. Представяте ли си църквата в България изпълнена с хора на молитвата, осведомени и разбиращи за духовните дарби и всички желаещи ги и копнеещи за тях с нетърпение? Какво ли би се случило със страната ни?
В Римляни 12:4-5 ап. Павел казва:
4 Защото, както имаме много части в едно тяло, а не всичките части имат същата служба, 5 така и ние мнозината сме едно тяло в Христа, а сме части, всеки |от нас|, един на друг.
Вижте, ние всички, искаме или не, сме свързани. Ние сме „части един на друг“. И поради това сме отговорни не само пред Бога, но и един пред друг за делата, за отношението си и за това, което правим когато другите не ни виждат. Ние живеем в индивидуалистично общество в което всеки е сам за себе си и не се интересува от това какво става с другите. Обаче, Бог не гледа така на нас. Той гледа на църквата като на тяло. И в Стария Завет виждаме, че когато един човек от народа съгрешеше, Бог наказваше целия народ. Един такъв случай е случаят с Ахан от Исус Навиев 7 гл. (прочетете я!). Ерихон беше обречен на Господа и израилтяните не трябваше да вземат никакви користи от него. Затова Исус Навиев им каза: „Пазете се от обреченото!“. И всички се пазеха. Никой не взе нищо за себе си, освен Ахан. И в следващата битка Израил беше победен. Защо? Защото Бог гледаше на народа си като на едно тяло. И докато Ахан не беше разкрит и наказан, нещата не се оправиха и нямаше победа. Същото е и с църквата – Бог гледа на нас не само като на отделни личности, но и като на едно тяло, като на един стан. Ето защо ние сме отговорни един пред друг. Не само да живеем свят живот, но и всички заедно да копнеем за духовните дарби. Затова всеки един трябва много внимателно да си помисли какво прави и как това, което мисли и прави се отразява на цялата църква! И нека всеки да си зададе въпроса: „Да не би аз да съм причината затова, че сме слаби, затова че падаме пред враговете си, затова, че нещата в църквата не вървят?“ Защото, това, което ти правиш повлиява на тялото. Това, което аз правя повлиява на тялото. От друга страна ние не трябва да се преследваме и да се мразим един друг, ако научим, че някой е съгрешил. Църквата не трябва да бъде единствената армия, която убива своите ранени. Защото сме части един на друг, и ако една част страда, то и всички части страдат заедно с нея. Така че, работата е много тънка. Хем трябва да бъдем строги към себе си и един към друг, хем да се обичаме, защото Бог в любовта си иска да ни поправи.
И накрая, третото условие за да имаме проявлението на духовните дарби в нашата църква е да се молим за тях. Защото виждаме, че в Деяния на апостолите ранната църква се молеше за проявлението на духовните дарби (Деяния 4:29-31).
29 И сега, Господи, погледни на техните заплашвания, и дай на Своите слуги да говорят Твоето слово с пълна дързост,
Много е важно също да не искаме дарбите заради самите дарби, защото има църкви, които изпадат и в тази крайност. Всъщност, това, което Бог иска е да се проповядва благовестието – това е на първо място. Т.е. като приоритет дарбите не трябва да изпреварват проповядването на благовестието. Те трябва да го съпътстват. Защото в Марко 16:20 се казва, че „апостолите излязоха и проповядваха на всякъде, като им съдействуваше Господ, и потвърждаваше словото със знаменията, които |го| придружаваха“. Т.е. преди всичко ние трябва да се молим Бог да ни даде сила и дръзновение да проповядваме благовестието – да бъдем ефективни брлаговестители. Защото това казаха учениците в своята молитва: „дай на Своите слуги да говорят Твоето слово с пълна дързост“.
30 докато Ти простираш ръката Си да изцеляваш и да стават знамения и чудеса чрез името на Твоя свет Служител Исуса.
Забележете, те се молеха за проявлението на изцелителни дарби и дабри на сила – „знамения и чудеса“. И това беше угодно на Господа, защото вижте какво направи той в отговор на тяхната молитва:
31 И като се помолиха, потресе се мястото, гдето бяха събрани; и всички се изпълниха със Светия Дух, и с дързост говореха Божието слово.
Бог благоволи и отговаря на молитви за проявление на дарбите на Святия Дух. В 5:12 виждаме какво се случи в отговор на тази молитва на ранната църква.
12 И чрез ръцете на апостолите ставаха много знамения и чудеса между людете…
Проявлението на Божията сила беше толкова голямо, че в ст.15 и 16 се казва:
15 така щото даже изнасяха болните по улиците и ги слагаха на постелки и на легла, та, като заминаваше Петър, поне сянката му да засегне някого от тях. 16 Събираше се още и множество от градовете около Ерусалим та носеха болни и измъчваните от нечистите духове; и всички се изцеляваха.
Сега няма такива работи… Ама защо? Защото сме мързеливи… Защото не се молим усърдно, защото сме изоставили първата си любов. Но нека Бог да ни помогне и да ни даде молитвен дух.
Това са трите неща, които да направим, ако искаме да има проявление на дарбите на Святия Дух в нашата църква. Първо, да изучаваме какво Словото казва за духовните дарби. Второ, да ги желаем с нетърпение, с очакване, и това да бъде всеобщо желание на цялата църква. И трето, да се молим за тяхното проявление. Да искаме: „Господи, дай ни проявлението на дарбите на Святия Дух!“. Тогава те ще бъдат нещо нормално за нас. Нека Бог да ни помогне като християни и като Божии деца да ходим в свръхестественото. Защото Бог желае ние да имаме дарбите и те да служат за растежа на Божието царство.
