Духът, Който е с нас
Библейски текст: Римляни 8:1-17
В първата част на Послание към римляните(1-8 гл.) ап. Павел описва драмата на човека, който не иска да живее просто така, ден за ден, а иска да разбере кой е, откъде е и защо е тук. Става въпрос именно за такъв тип хора, които имат духовни потребности. Всеки човек има духовни потребности, но не всеки се вслушва в тях. Повечето се задоволяват просто да съществуват, да се занимават с други неща, да се потапят в своите земни грижи, да се забавляват, без да се интересуват от нищо друго. За тях не говорим, защото това са духовно мъртви хора. Те са далеч от това, което трябва да бъдат. Имат шанса да се съживят, стига да поискат това. За съжаление, повечето така си заминават, без да знаят защо са дошли и какво се случва. Ние ще говорим за другите, които не искат да си отиват просто така и затова се интересуват от духовните неща.
Святият Дух съживява хора. Това ни казва апостолът. Бог Го изпраща, за да „съживи вашите смъртни тела“ (8:11). Това, че безбожният човек е мъртъв, се среща често в посланията на Павел. В Ефесяни 2:5,6 той говори за самия себе си (като част от някаква голяма група) и признава, че е бил мъртъв преди да приеме Христос. Мъртъв се нарича този, който е бил жив, но вече не е. Има разлика между нероден и мъртъв. Първият никога не е съществувал, вторият е съществувал. Павел е бил мъртъв, въпреки че е бил религиозен човек, че е бил част от Избрания народ, че е познавал Мойсеевия закон, историческите книги, псалмите, пророците. Неговата религия е била толкова безполезна, безрадостна, досадна, че е приличала на гробница. С идването на Христос той се е върнал към живота. Сега вече религията му доставя пълно удовлетворение, тя е пълна с живот и радост, той толкова силно иска да я даде и на други, че е готов да преодолява всякакви прегради и да се подлага на нечовешки натоварвания.
Нашият живот няма особена стойност, ако сме далеч от Бога. Всеки човек е ценност и животът му е велик дар, но ако той не разбере, че произлиза от Бога, живее за Него и трябва да отиде при Него след своето земно съществуване, животът му губи най-важното свое съдържание и се превръща в обикновено съществуване, подобно на това на животните. Хората затова са нещастни, защото са далеч от Бога. Затова вършат грехове, затова говорят грозни и празни приказки, затова се лъжат един друг, затова се бият и убиват, защото усещат, че нещо много важно им липсва. Кое е то? Бог. Той им липсва. Докато не Го намерят, не се успокояват. Колкото по-далеч са от Него, толкова по-големи грехове вършат. Колкото по-близо са, толкова по-малко грешат. А когато са напълно при Него, стигат до святост.
Първото нещо, което ни е нужно, е да си възвърнем живота. Това е спешна нужда. Когато някой е пострадал при катастрофа, първо трябва да се направи нужното, за да бъде животът му вън от опасност. След това започват да се лекуват различните рани, счупвания, заличаване на белези и т.н. Святият Дух ни възкресява. Той изпълва празното ни тяло с живот. Той възстановява жизнените функции. Той прави този труп, който сме били, да стане живо тяло, здраво и силно, способно за работа. Има огромна разлика между човека с дух и човека без дух. Единият е тромав и муден, нищо не му се прави, всичко му е скучно и тъпо, не вижда никакъв смисъл в нищо. Другият е кипящ от енергия, способен да преодолява всякакви препятствия. Една войска без дух е обречена да бъде изтребена. Никой не иска да се бие, всеки се спотайва и се моли да оцелее някак. Но ако има силен дух, тя става като група разярени лъвове. Един спортен отбор без дух е загубил вече мача. Но отбор със силен дух трудно може да бъде победен. Една църква без дух е група от хора, които не са съвсем наясно защо точно са заедно и какво правят. Никой нищо не иска да стори, всеки гледа да се измъкне и да остави работата на другите. Една църква с дух е страшилище за дявола и неудържимо войнство на духовното поле.
Апостолът ни напомня, че Божият Дух желае да обитава в нас, да живее в нас. Това е от една страна много невероятно, защото Духът не би следвало да живее в някакво такова жалко жилище, каквото ние сме. Това е все едно да очакваш, че някой супербогат човек ще живее в една мизерна и тясна къщурка. Но от друга страна е чудесно, че Той идва да живее точно на такова място, защото ще го ремонтира и превърне в чудесно Свое обиталище. Всичко зависи от обитателя. Ние виждаме как богати хора купуват стари сгради не защото са доволни от тях и ще се чувстват добре, а защото имат намерението да ги преобразят напълно. След известно време от старата съборетина няма и помен. Тогава всички разбират защо е била купена и каква е била идеята на нейния нов стопанин. Святият Дух няма никакво намерение да ни оставя да бъдем старите хора, тесни и слаби, неудобни и тъжни. Той ни преобразява до неузнаваемост. Вече никой не може да свърже тези хора с предишните. Те приличат на тях, но не са. Станало е нещо и то е преобразяващото действие на Духа, Който е дошъл със Своя живот и сила в нас.
Ние „имаме длъжност“ не към плътта, а към Духа (8:12,13). С тази мисъл апостолът показва, че същинската част от човека е нещо извън плътта. Плътта на е истинският човек. Тя е само негов инструмент, негово притежание, а самият човек е нещо много повече. На плътта дължим толкова, колкото тя да получава нужното за своето съществуване. Които й отдават повече, вършат нещо вредно против сами себе си. Целият съвременен живот е насочен към угаждане на плътта. За нея са всичките луксозни стоки, за нея са ястията и напитките, музиката и забавленията, курортите и басейните, колите и моторите. Затова днешният човек е толкова празен вътрешно и дълбоко нещастен. На външен вид той изглежда прекрасно в своята охранена и мускулеста плът, разглезена от всякакви изтънчени удоволствия, но вътре в себе си няма нищо. Кънти като празна цистерна. Мисли си, че ако получи още нещо, тогава вече ще е щастлив. Още пари, още по-нова кола, още по-голямо жилище, още по-висока заплата. Но с всеки нов успех нещастието става още по-дълбоко.
Истински изпълняваме дълга към себе си само когато се изпълваме с Духа. Това е истинският живот. Това е истинското щастие. Няма по-голяма радост от това да се усещаш пълен с Духа! Това е смислен и щастлив живот, независимо от всички външни трудности. Ап. Павел сам ни уверява, че неговия истински живот е започнал едва след като е познал Христос. Преди това е било мрак и студ. Той е бил един зъл фарисей, изпълнен с омраза към неевреите, изпълнен с кариеристични желания, със самодоволство. След новорождението си той е станал отворен за всички хора, започнал е да се грижи за тяхното спасение чрез Христос, да се старае да помага на незрелите и на изкушаваните. Животът му външно е станал ужасно тежък и напрегнат, постоянно изложен на опасности и трудности, с уморителни пътувания и много неприятности, но вътрешно това е вече щастливият живот на човек, който знае какво иска и как да го постигне.
Факт е, че хората не се плашат от трудностите, а от празнотата, от безсмислицата, от липсата на посока и цел. „Не ме уморява пътуването, а тъпченето на едно място“, казва в едно стихотворение Блага Димитрова. Виждаме как някои хора не се уморяват да свършат планини от работа, да вършат добрини и да помагат; други пък като направят една малка добрина, се чувстват така уморени, сякаш са обърнали света. Защо е така? Защото първите имат дух, вторите нямат.
Животът за плътта означава да изневеряваме не себе си. Не сме родени за това просто да ядем и пием, да се веселим и да създаваме удобства за телата си. Това е само част от живота ни. По-важната и истинска част е да живеем за духа. Духът иска да се издига по-високо, да не се рови само в пръстта, в парите и вещите, в кухнята и спалнята. Той иска да прави добро на другите, да върши полезни неща. Тук няма нищо мистично или отвлечено. Напротив, става дума за съвсем практични неща. Плътско означава всичко да пазиш само за себе си; духовно – да го разделиш с друг, който е по-зле. Плътско значи да изблъскаш другия, духовно – да му дадеш път. Плътско значи да се бориш за своя интерес като за най-свято нещо; духовно – да се бориш за общото благо. Плътският живот води до все повече отегчение и затъпяване на сетивата; духовният – до все повече радости и широта. Плътският живот е престъпление против самия себе си; духовният – издигане на себе си като личност, която живее щастливо и знае накъде отива.
Това личи от друг израз на апостола: Духът ме освободи (2). Животворящият Дух ме избави от робство. Да живееш в робство е беда, огромна беда. То значи да не можеш да правиш каквото искаш, а каквото ти заповядат; да не можеш да отидеш където искаш, а където те пуснат. Плътските интереси заробват. Държат човека там, където той не иска да бъде. Много хора са безкрайно недоволни от своя живот, но не могат да го променят, защото са поробени. Този, който ги е вързал, не им дава да ходят никъде. Те са нещастни, защото искат да правят нещо друго, но техният господар не им дава. Кара ги да правят лоши и грозни неща.
Освобождението може да стане по два начина. Единият е сам да се освободиш. Другият е някой да те освободи. За малки народи като нашия това е много актуална тема. Нас все някой ни поробва и после друг ни освобождава. Не можем да се съпротивим нито на поробителя, нито на освободителя. Целта на освободителя е да ни пороби, като изблъска първия. В духовно отношение е същото. Ние не можем да останем свободни. Никой не е свободен. Ако някой твърди, че прави само това, което иска и харесва, той лъже. Всички ние правим това, което ни карат да правим. Ние се обличаме не така, както искаме, а както ни диктува модата. Говорим не каквото искаме, а каквото чуваме да говорят другите. Живеем не така, както искаме, а както ни кара обществото. Нашата воля е поробена от света, от княза на света, от силите на мрака. Нищо не можем да направим, за да се освободим от това робство. То ни потиска и ни отнема радостта и мира. Някой трябва да ни помогне. Някои „освободители“ са просто нови поробители. Само Бог освобождава човека съвършено. В глава 7 на същото послание апостолът е описал по един великолепен начин драматичната борба на човека със злото. Тя завършва с пълно поражение. Човекът е напълно поробен и върши не доброто, което желае, а злото, което не желае (19). Отчаян от поражението си, той се оглежда за някой освободител. „Кой ще ме избави?“ (24) Кой да ни избави? Къде са освободителите? Светът ни обещава свобода, но тя всъщност е зло робство. „Обещават им свобода, а те самите са роби на разврата; защото от каквото е победен някой, на това и става роб“ (2 Петр.2:19). Не вярваме на светските учители, които ни обещават свобода! Те са опасни измамници, които ни набутват в още по-лошо робство. Такава свобода опустошава живота ни, ограбва душите ни. Ние виждаме навред такива „свободни“ хора, които са оковани в дебели вериги и нищо не може да ги измъкне от тях. За каква свобода може да става дума? Свободата е духовно понятие. Тя не е обвързана с външните обстоятелства. Много вярващи, които са преминали през гонения, затвори, лагери свидетелстват, че никога не са били така свободни, както в тези мрачни времена на външно потисничество. Ние, като хора, които са живели във враждебна атеистична среда и са се сблъсквали с агресията на безбожниците, знаем, че това беше време на вътрешна свобода; днес, когато никой на никого не пречи и не гони, ние се изправяме пред вътрешното робство на материализма. То ни отнема свободата много по-зле, отколкото комунистите и атеистите.
Когато описва духовната борба, апостолът използва една много силна дума, и тя е „копнеж“ (8:5-7). Копнеж – това е много силно желание. Толкова силно, че обзема цялото ни естество. Плътта копнее за приятни усещания, за милувки, за почивка, за забавления. Тя толкова обича тези неща, че направо си умира за тях и се чувства ужасно нещастна, когато не може да ги има. Плътският човек е в състояние да измине, примерно, стотина километра, за да отиде на някой ресторант, където някога е ял много хубава риба, и да се наслади отново на това удоволствие. Няма значение километрите, разходите, работата, която ще остане несвършена, близките, които ще останат огорчени от отсъствието му. Той се качва на колата и заминава. За него това е свято желание. Той не може да си го откаже. Плътският човек ще похарчи куп пари, за да си достави някакъв деликатес. Той копнее за това и смята за напълно законно да удовлетвори копнежа си.
Духът има други копнежи. Той иска да прави добро, да се радва с някой друг, да страда с друг. Плътският човек иска да бъде с хора, които са много по-горе от него и се гордее, ако прекара с тях дори една минута. Духовният човек иска да отиде при хора, които са много по-зле от него, за да им помогне. Първият нахално се натиска да е там, където не го желаят и го смятат за навлек; вторият отива там, където го желаят силно и му се радват, макар и това да са отритнати и слаби хора. Копнежът на плътта убива; копнежът на Духа дава живот и мир.
Духът желае да управлява (8:14). Той иска да бъде начело, да върти кормилото. Ние винаги сме много подозрителни към онези, които се стремят към власт. Смятаме, че те го правят от жажда за печалба и от суета. И така се получава със земните управители. Те искат власт, за да богатеят още повече. Истинската власт е тази, която управлява мъдро и морално. Соломон беше признат за цар, когато разреши по един невероятно мъдър начин спора между двете жени. Това накара всички да кажат: Ето, този момък наистина заслужава да бъде нашият цар! Нямаше нужда от война, от насилие. Хората сами бяха убедени, че това е истинският водач.
Духът иска да управлява, защото умее. Знае как, знае накъде, знае кога, знае всичко. Властта Му е нужна за добри цели. Той няма нужда от нея, за да става богат. Той си е богат и без това. Казва се, че в развитите страни хората първо стават богати и едва след това отиват в политиката, за да посветят способностите си на доброто управление. И че у нас е обратното. Святият Дух има нужда да ни управлява, защото умее. Никой друг не умее да управлява живота си. Ние умеем да проваляме живота си, но не и да го управляваме. Ако дадем на Духа управлението, тогава сме на прав път.
Всички ние имаме огромна нужда от Святия Дух – не просто да ни даде нещо малко, да ни открие нещо в определени моменти, да ни изпълни в други. Имаме нужда да Му дадем цялата власт и да Го следваме натам, накъдето ни води. Той няма да злоупотреби с доверието ни. Напротив, ще ни помогне да се почувстваме истински свободни, щастливи и насочени към добрата цел.
От п-р Д. Налбантск
