Когато Исус ме намери

Родих се и израснах в едно обикновено българско семейство. Родителите ми бяха добри и скромни хора, които както всички останали живеещи по време на комунизма бяха обхванати от този атеистичен дух. Те никога не са отричали Бог открито, но и не са ми говорили за Него. Думата Бог съм чувала, когато са се извършвали някакви традиции в семейството ми. Например като бъдни вечер и Великден. Ходили сме рядко в православната църква и сме палили свещи, но не знаех кой е Бог, какво е Библия. Когато чувах, че някой има Библия си мислех, че е някаква мистериозна книга и че не може да я притежава всеки. Като малка си задавах много въпроси. Веднъж пътувах в един автобус и едно дете задаваше някои от тях на майка си: “Мамо тебе те е родила баба Ники, а нея я родила прабаба ми и т. н., а първата ми баба коя я е родила?" Такива въпроси и аз си задавах. Мислех си: “Кой е назовал всички предмети, като първо ги е създал?" Чудех се как е изникнала планината, която гледах от прозореца си. Вече като по-голяма като учихме теорията на Дарвин за произхода на видовете, че човекът е произлязъл от маймуната, вътрешно не можех да се съглася с това. Да сме произлезли от маймуна ми звучеше неправдоподобно, защото за всички времена, не виждах някаква маймуна, да е станала човек. Всички тия въпроси с течение на времето се заглушаваха и на тяхно място идваха вече много по-сложни въпроси и цели, които сега ги оценявам, като отдалечаващи ме от простите неща, до които иска да ни доведе Бог. Стремях се да бъда отлична ученичка, добра комсомолка, да завърша успешно училище и да следвам висше образование, за да се реализирам като всички останали. Това бяха неща, които като ги достигах виждах, че не са това, което преследвах и си оставах неудоволетворена с илюзии, като миражи в пустиня. Като студентка вече, това момиче нямаше нищо общо с онова търсещото и питащо дете. Смятах, че достатъчно съм научила и реших да се спусна в живота за да изглеждам като останалите. Изградените до тогава морални принципи постепено се заглушаваха. Пред мен беше един живот, от който трябваше да взема всичко. Мислех, че добре е да съм като другите. След всички студентски приключения се чувствах ограбена и празна. Уж имаше радост, а след това, една пустиня и нищо повече. В незнанието си по време на изпитите съм приемала и синтетични наркотици. Тогава се ширеше сред нас, заблудата, че ако ги приемаш вечерта и да учиш цяла нощ на другия ден ще си свеж и ще се справиш с престоящия изпит. Обаче това не е така, защото си спомням, че нищо не оставаше в главата ми. И така живота ми се изпълни с грехове и пороци. Достигнах до там, да участвам в окултни неща като гледане на карти. На събирания на младежи за развлечение викахме духове и т. н. За тия неща си мислех, че са толкова безобидни. Не си давах, сметка че са много страшни грехове, които са мерзост за Бога. Сега, когато си припомням всички тия неща се виждам как затъвах постепено и постепено в блатото на греха в този свят.

Случи се в моя живот нещо, което преобърна на сто и осемдесет градуса всичко. Загубих зрението си. След заболяване, висока температура и пренапрежение през сесиите получих силни кръвоизливи в очите. Следваше дълго лечение, погрешно направена операция на здравото око, операция след операция, при които, след всяка една от тях, се губеше процент от зрението ми. Дългите и мъчителни престои в болниците не доведоха до резултати. Когато бях в Белгия при един от най-добрите офталмолози, той ми каза: "За сега не може нищо да се направи, нека да оставим всичко в ръцете на природата." Сякаш някой ме заля с гореща вода! Малката искрица надежда, която имах се изпари за миг. Виждах живота си толкова безсмислен. Не можех да си преставя бъдещето без да виждам. Изпадах в депресии и страхове, не можех да спя, не можех да остана дори в стаята сама изпитвах страх. Усещах едно реално присъствие, тогава необяснимо за мен и това ме плашеше. Чувах дишане стъпки в стаята ми, отваряше се вратата и т. н. Бях изоставена от приятелите си, но и нямах и голямото желание да ги виждам. Живота ми се стори толкова безсмислен и си казвах, защо ми е да живея, като и без друго ще умра някой ден. Дали по-късно или сега след като няма да виждам и защо да не е сега. Спрях да ям. Замислях по какъв начин да сложа края си. Тази мисъл като, че ли се развиваше и ме преследваше навсякъде. В едно таково състояние ме изпратиха, против моята воля на рехабилитационен център в Пловдив. Там се срещнах с хора в моето състояние, които се справяха с проблема. Но най-хубавото беше, че там за пръв път чух Благата вест за Бога. По това време всяка сряда се събираха вярващи хора, там където бяхме и аз посещавах тяхните събирания. Първото нещо, което ме впечетли, беше любовта по между им. Тази любов показваха и към мен и аз усещах, че тя не е лицемерна. За тях бях като, че ли най-важната. Нещата, които чувах толкова ми харесваха, че ми се струваха като приказка. Слушах проповедите, но не разбирах всичко. Тогава чух за това, че Господ Исус Христос ни е спасил, като е пролял кръвта си за нас, но не го разбирах. Когато ми говореха за Господ, плачех и не знаех защо. Изминаха трите месеца на рехабилитация и трябваше да се прибера в родния си град. Когато се разделяхме с хората от събранието проповедника ме посъветва да потърся такива като тях в моя град, но аз му отговорих, че в нашия град няма такива. Той обаче ми каза, че това е невъзможно и, че ще види какво може да се направи. Като се прибрах не след дълго той ми се обади и ме попита как съм и дали съм се свързала с вярващи хора, но аз не бях намерила все още. Не след дълго при мен дойдоха две жени, които казаха, че са вярващи. Разбрах по-късно, че този проповедник е писал писмо в църквата, от която дойдоха тези жени. Писмото се е прочело пред всички и те са пожелали да ме посетят. Това беше един неделен следобед, тогава ми предложиха, ако искам да отида с тях на Богослужение и аз се съгласих с радост. Така почнах редовно да посещавам събранието на вярващите. Появиха се първите въпроси, борби, съмнения и т. н. Имах на аудиокасета евангелието от Марка и първото нещо, което ми направи впечатление там, бяха следните стихове: "Ако някой иска да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека вземе кръста си и нека Ме следва!" (Марко 8:34). Това ми се стори неприемливо, защото си казвах: “Аз съм си аз. Защо трябва да се отричам от себе си? Какъв кръст трябва да вдигна? Какво е това условие? Това не е за мен. Те искат да ми промият мозъка. Аз съм си личност. " Така започнаха в мен смущения. Не разбирах какво иска от мен Господ. В следствие на това започнах да си измислям различни причини за да избягвам ходенето на събрания, но една от тези жени с много любов и търпение ме посещаваше и ме водеше като за ръка в изучаването на Словото Му. Разясняваше ми нещата, които не разбирах и ми четеше много. Разбрах, че аз съм грешна и по никакъв начин не мога да отида при Бог-Отец, освен чрез жертвата и въскресението на Исус Христос. Всички проповеди, които слушах в църквата, като че ли бяха отправени към мен. Всички те казваха: "Ти си грешница и трябва да се помириш с Бога! Имаш Спасител Господ Исус Христос! Ако ти, осъзнаваш, че си грешна поискай от Бога чрез покаяние да ти прости и да те омие от тях за да се върнеш при Него." В мен започна голямата битка между Христос на кръста и старите неща. Разбирах, че ако искам да бъда простена трябва да заживея нов живот, но не разбирах как ще стане това. В църквата ме учеха, че трябва да се моля за прощение на греховете ми. Аз приемах всичко. Приемах, че Исус Христос е умрял на кръста, но нямах увереност, че е за мен умрял. Мислех, че трябва да се случи нещо много специално за да разбера, че и за мен е направил това. Чаках и чаках и се измъчвах. На всичко отгоре се появи и бучка в гърдата ми и това окончателно ме срази с това, че ето сега може и да умра без да съм се помирила с Него. Това, обаче от друга страна ме накара да се моля още по-усърдно за това, което исках да получа това помирение и нов живот, за които говореше Библията. Веднъж, когато бях на колене сама пред Бога, напълно осъзнах Божията любов. Разбрах, че Бог обича и мен, и е изпратил Своя Син и заради мен преди около две хиляди години. Това беше през 1992 год. Чух един вътрешен глас: “Не се страхувай, Аз дойдох да те спася!" Обзе ме една такава неземна радост, която ми даваше пълната увереност в това, че каквото и да става аз съм Божие дете. Подари ми ум, който никой ум не може да схване. Умря и Въскръсна за моето оправдание за да имам аз сега живот. Покъсно изчезна и бучката в гърдата ми, но това беше много малко в сравнение с всичко онова, което Той беше и е сега за мен. Знам, че съм Негова и това е най-важното! Благодаря му за всичката милост и любов, която няма граници и ние не можем да я обхванем! Бог осмисли живота ми и ми подари "мир, който никой ум не може да схване" (Филипяни 4:7). Промени живота ми и живота на семейството ми. Майка ми и тя повярва по-късно, за което безкрайно Му благодаря. Имам надежди и за баща си, че в смъртния си час и той е осъзнал за себе си Неговата любов, но Бог знае най-добре. Моля се и за останалите от дома си, като вярвам в Божието обещание за брат ми и неговата жена и двамата ми племеника. Слава да бъде на Бога и Неговия Син Исус Христос на веки - Амин!

Исус чу, че го изпъдили навън, и като го намери, му каза: Ти вярваш ли в Божия Син? Той отговори: А Кой е Той, Господи, за да вярвам в Него? Исус му каза: И си Го видял, и Който говори с тебе, Той е. А човекът каза: Вярвам, Господи; и Му се поклони. И Исус каза: За осъждение дойдох на този свят, а да виждат невиждащите, а виждащите да ослепеят. Някои от фарисеите, които бяха с Него, като чуха това, Му казаха: Да не сме и ние слепи? Исус им каза: Ако бяхте слепи, не бихте имали грях, но понеже сега казвате: Виждаме, грехът ви остава. (Йоан 9:35-41)

Когато Исус ме намери