Библията!

 
ПРОИЗХОД НА ИМЕНАТА НА БИБЛИЯТА

БИБЛИЯ – тази дума има гръцки произход и в превод означава “книга”. Тръстиковият папирус библус, употребяван в древността, е дал основата на гръцкото название на книга (библос, библион). Свитъците на Писанието били наричани “книги” и това название се среща до V в.сл.Хр. С течение на времето то заедно с други гръцки думи прониква в западната терминология. Блажений Ероним нарича Писанието “библиотека дивна”, т.е. “Божествено книгохранилище”. Това наименование се употребява и в английския език, но в по съкратен вид – “библиотека”. В XIII в. думата от среден род множествено число, започва да се разглежда като дума от женски род единствено число и като такава се употребява и до днес.
ПИСАНИЯ - Библията се нарича още “хай графай”, което означава “писания”. Този израз се употребява от ап.Павел по отношение на Стария Завет – 2Тим.3:16. Същият израз се използва и в четирите евангелия, както и в книгата Деяние на апостолите.
СВЕЩЕН КАНОН – думата “канон” на гръцки език означава “права пръчка”, чието предназначение е било да служи като мярка за дърводелците. В преносен смисъл е била употребявана като правило за проверка в областта на етичните науки, изкуствата, логиката и граматиката. В смисъл на “правило на живота” тази дума се среща в посланието на Галатяните 6:16. В първия век на християнството под канон са разбирали мнение и опит. Употребяването на израза във връзка със Свещеното Писание за първи път се появява в послесловието на каталога на Амфилохий (380 г.сл.Хр.), а така също и при Ориген.

СЪДЪРЖАНИЕ НА БИБЛИЯТА

Свещеното Писание представлява библиотека от 66 книги, писани от 40 автори. То е разделено на две части. Първата, наречена Стар Завет, обхваща всичките 39 книги, написани преди Христос, а втората, Нов Завет, обхваща останалите 27 книги, писани в първи век след Христос.
По тематичен признак съдържанието на Библията може да се раздели на следните части:
А. Историко-повествователна – описва началото на човешкия род, грехопадението, важни събития и примери от 4000 г.пр.Хр. до 400 г.сл.Хр. (приблизително), живота на Исус, образуването на първите християнски църкви, дейността на апостолите. Тази част се съдържа в книгите:
– Стар Завет – Битие, Изход, Числа, Исус Навин, Съдии, Рут, четирите книги на Царете, двете книги на Летописите, Ездра, Неемия, Естир, някои глави на Йов, Еремия, Исая и Данаил.
Б. Нравствено-поучителна – Библейската мъдрост, поднесена с помощта на примери, пословици, съвети и наставления. В малка или по-голяма степен тя се намира във всяка една от 66 -те книги на Библията. Но най-силно е застъпена в книгите:
– Стар Завет – Йов, Псалми, Притчи, Песен на песните, Еклисиаст
– Нов Завет – посланията на апостолите и проповедите на Исус, записани в Евангелията
В. Пророческа – тази част осветлява бъдещи събития, които ще заемат особено положение в живота на вярващите. Тази панорама на бъдещето е дадена в книгите:
– Стар Завет – Исая, Еремия, Езекил, Данаил, Осия, Йоил, Амос, Авдий, Йона, Михей, Наум, Авакум, Софония, Агей, Захария, Малахия, както и в книгите на Летописите и Царете
– Нов Завет – книгата Откровение, както и някои изказвания на Исус, записани в Евангелията и някои изказвания на апостолите – в посланията.

ВРЕМЕ НА НАПИСВАНЕ НА БИБЛИЯТА

Старият Завет е писан в продължение на 1100 години, а Новият – в продължение на около 40 години. Като се вземе предвид, че първите книги са били написани през XV-XIV в.пр.Хр., а последната – I в.сл.Хр., се вижда, че общо времето за написване на Свещеното Писание е около 1600 години.

КАК Е НАПИСАНА БИБЛИЯТА

” Всичкото Писание е боговдъхновено… ” (2Тим.3:16). Библията посочва, че на Бога дължи своя произход. Но тя е написана от хора и в различния стил на нейните книги може да се забележат особените, характерни черти на нейните писатели. Всичките откровения на божествената истина са “боговдъхновени”, но при все това те са изразени с човешки думи. Бог е откривал истината на “своите слуги – пророците”, просвещавал е техния разум, а те, от своя страна, са обличали тези истини в човешка реч. Единствено Десетте заповеди са написани лично от Бога върху каменни плочи. Библията като цяло продставлява едно съчетание на божественото и човешкото. Подобно съединение, съществува между човешкото и божественото естество на Христос.

ЕЗИЦИ, НА КОИТО Е НАПИСАНА БИБЛИЯТА

Старият Завет е написан на еврейски език. Изключения правят местата: Ездра 4:8 до 6:18; 7:12,26; Еремия 10:11 и Данаил 2:4 до 7:28. Тук е употребено халдейско наречие. Това странно явление се обяснява с факта, че Данаил и Ездра са живеели във Вавилон и са били свързани с културата на тази земя.
Новият Завет е написан на гръцки език, но това не е древнокласическият гръцки, а един особен вид, произхождащ от древното или така наречено “юдейско-гръцко” наречие. На този език е написана и Септуагинтата – първият превод на Библията на гръцки. Този език е бил разпространен не само в Египет и Мала Азия, но така също и в Палестина, Азия, Африка.
Някои от по-известните преводи на Библията са: Гръцкият превод на Стария Завет, известен като “превод на 70-те тълковници” (Септуагинта), направен в 3-ти век пр.Хр., латинският превод на Библията (Вулгата), направен от Йероним в 4-ти в.сл.Хр. и сирийският превод “Пешита” направен в 5-ти в.сл.Хр. от Рабулла, епископ на Едеса.
Първата книга, която братята Кирил и Методи са превели на църковнославянски език след съставяне на славянската азбука в 9-ти век е Библията. На български език Библията е преведена от Петко Р.Славейков, д-р Ригс, д-р Лонг и Христодул Сичанов, и отпечатана в 1871 г. Това е първата българска Библия.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВАТ ПРЕПИНАТЕЛНИТЕ ЗНАЦИ

До изобретяване на печатането Библията е била преписвана на ръка и за да се сдобие човек с Библия е бил нужен петнадесет годишен труд на един човек. Най-старите ръкописи на Библията са писани само с главни букви, без препинателни знаци, без ударения и без разстояние между думите. Например: БОГТОЛКОВАВЪЗЛЮБИСВЕТА… Така се е спестявало пространство върху твърде скъпите папируси и пергаменти. Освен това са съществували и много съкращения на думи. През девети век се появяват ръкописите с малки букви, курсив. Едва по-късно за по лесно намиране на определени места в текста той е разделен на глави и стихове. Въведени са също и препинателните знаци. Непременно трябва да имаме предвид това обстоятелство, когато тълкуваме библейските стихове защото един неправилно поставен препинателен знак може да промени изцяло смисъла на текста. Днес в нашите Библии освен обичайните препинателни знаци, точка, запетая, въпросителен, удивителен, малки скобки, съществуват и някои други. Например думи с наклонен шрифт (курсив), както и средни скоби. Какъв е смисълът на тези знаци:

Смисълът на точка, запетая, въпросителен, удивителен и малки скоби е обичайният за един съвременен текст. Смисълът на наклонения шрифт (курсив) е, че посочената дума не се среща в оригиналния документ, а е поставена от преводача за пояснение на смисъла по негова преценка. Смисълът на средните скоби е, че тези думи липсват в най-древните открити ръкописи, но се намират в някои по-нови ръкописи на Библията

КОЯ Е ЦЕНТРАЛНАТА ТЕМА НА БИБЛИЯТА

” А тия са написани за да повярвате, че Исус е Христос, Божият Син, и като вярвате, да имате живот в Неговото име. ” (Йоан 20:31) Човешката съдба е централната тема на Свещеното Писание. Основната му цел е да ни разкрие Твореца като личност, да ни свърже с Него, за да получим вечен живот.
Тайната на Неговата воля е Спасителният план, който Бог предлага на падналия в грях човек. Неговото разяснение е основната задача на Библията.
Всеки стих на Стария Завет по един или друг начин говори, че ще дойде Спасител, Евангелията пък ни казват, че Спасителят е дошъл, а посланията и Откровение – че ще дойде отново.

РЪКОПИСИ НА БИБЛИЯТА

Древните са употребявали различни материали за писане – глинени или дървени плочки, парчета варовик или керамика, пергамент приготвен от животински кожи и папирус, предшественикът на нашата хартия, приготвен от папирусното растение виреещо в блатата. Най-старите известни папируси са от Шестата Египетска династия във втората половина на третото хилядолетие пр. Хр.

До 1947 г.сл.Хр. най-старият известен ръкопис на част от еврейската Библия (Стария Завет) беше един фрагментен папирусов лист съдържащ Декалога (Божият морален закон) и Втор.6:4,5. Този документ е от около 100 г.пр.Хр. Но през 1947 г. и следващите няколко години бяха открити стотици древни библейски свитъци в пещерите край Мъртво море датирани във II в. пр.Хр. Това бе най-голямото и сензационно откритие на библейски ръкописи в съвремието. Днес вече по-голямата част от Ст.Завет може да се чете от еврейски свитъци от Христово време или по-рано.
В християнската ера над старозаветния еврейски текст са работили поколения съвестни еврейски учени, наречени масорети. Тези хора са направили усилия да осигурят точното предаване на текста на еврейската Библия (Ст.Завет) на бъдещите поколения и са публикували резултатите от своя труд в монографии и коментари към Библията.
С изключение на свитъците от Мъртво море всички съществуващи най-стари еврейски библейски ръкописи са от късния масоретски период. Най-ранният датиран ръкопис на еврейската масоретска Библия е едно копие на последните пророци в Ленинград, написан в 916 г.сл.Хр. Други прочути копия на еврейската Библия са Кодекс Лаудианус в Оксфорд, от 10-и век, съдържащ почти целия Стар Завет. Кодексът Бен Ашер от Алеп от 10-и век и др. които се намират в различни колекции и библиотеки.
Голямата загриженост с която са били правени ръкописите от еврейските книжовници са гаранция за точността на съществуващите библейски копия. Свитъците от Мъртво море, които ни снабдиха със стотици ръкописи, около 1000 години по-стари от познатите преди това ръкописи на Еврейската Библия (Масоретска Библия) показват, ча текстът на Стария Завет ни е предаден практически в същата форма, в която Христос го познаваше.
Новият Завет е представен с огромно количество древни ръкописи на гръцки и преводи на сирийски, латински и коптски.
През 1930 г. бяха открити знаменитите три новозаветни папирусни кодекса, които носят наименованието на собственика Алфред Честър Бети, написани в 3. в.сл.Хр. Друг изключително важен папирусов фрагмент открит в 1935 г. е папирус Риландс, по името на библиотеката Джон Риландс в Манчестер, на която е бил продаден. Всички папирусни експерти считат, че е бил написан в първата половина на 2 в. сл.Хр., а някои именити европейски учени са го датирали във времето на император Траян (98-117 сл.Хр.). Макар, че съдържа само части от Йоан 18:31-33 отпред, и ст.37,38 отзад, този фрагмент е от огромна стойност. Той смълча онези критици, които датираха произхода на четвъртото евангелие (Йоан) към края на 2-ри век сл.Хр. Фактът че евангелието на Йоан е било написано в Мала Азия и в началото на втори век разпространено така, че едно копие е било в обръщение в Египет по това време, е силен аргумент в полза на приемането, че Йоановото евангелие е било съставено в апостолско време.
Най-старите пергаментни кодекси на Библията на гръцки (Стар и Нов Завет) са прочутите Кодекс Ватиканус и Кодекс Синаитикус от 4-ти век сл.Хр. и Кодекс Александринус от 5-ти век сл.Хр., и още множество други ръкописи.

КАНОН НА БИБЛИЯТА
Септуагинта

Формиране на старозаветния канон:
Задълбоченото изучаване на всички налични данни води до заключението, че колекцията от старозаветни свещени книги е била окончателно оформена с каноничен характер в 5-ти век пр.Хр. от колектив оглавяван от двамата велики водачи от възстановителния период след вавилонския плен, Ездра и Неемия. Тези двама мъже са притежавали забележителна интелектуална и духовна ерудиция и са били от душа посветени на Божията кауза. Юдейското предание чрез различни автори потвърждава това заключение. Фактът че Старият Завет не съдържа по-късни книги е също така силен аргумент в полза на този възглед. Преводът на Септуагинтата в 3-ти век пр.Хр. е друго доказателство за съществуването на старозаветен канон по онова време.
Данни за формирането на старозаветния канон се намират в предговора към книгата “Исус син Сирахов”. Тази книга е писана някъде около трети век пр. Хр. Там се споменава за първи път за трите части на Стария завет: закона, пророците и писанията (книгите на Стари завет са систематизирани от евреите в тези три категории).
По-късно след разрушаването на Ерусалим през 70 г. сл. Хр. фарисейската школа взима надмощие над останалите групи и оттогава и до днес определя религиозното мислене на еврейския народ. В края на 1 в. сл. Хр. водещи фарисей се събират в Ямния (Ябне) и там определят окончателно старозаветния канон. Храмът вече не съществува и така писанията добиват много по-голяма стойност от преди. По времето на Исус канонът е бил ясен, но не е бил писмено фиксиран. По устен път се е знаело, кои книги влизат в него и кои не. Исус Христос и апостолите определено вярваха в авторитета и боговдъхновеността на Еврейската Библия, както се вижда от многочислените позовавания на текстове от Стария Завет.
Формирането на новозаветния канон може да бъде разделено на няколко етапа:
1. Време на събиране
Ранните християнски църкви от първи век са запазвали писмата на апостолите и на водачите на църквата. На църквата и е било необходимо ръководство от хора, живеели по времето на Исус и познаващи от личен опит развилите се тогава събития. По този начин писанията на очевидците са имали голяма стойност всред младата църква. Тази практика на съхраняване е позната още от еврейските синагоги. Така съхранени писмата са били използвани в богослуженията на църквата.
В посланието на Клеменс до коринтяните (края на 1 в. сл. Хр.) автора цитира текстове от първото посланието на Павел до коринтяните. Това показва, че много ранно посланията на Павел са имали каноничен авторитет всред християните. Подобно е положението и в посланието на Игнатий до ефесияните (написано около 110 сл. Хр.), където Павел и неговите послания са известни.
2. Време на сортиране
Около 140 г. сл. Хр. един християнин на име Марцион сформира свои канон, в който вкарва само 10 от посланията на Павел. Останалите днешни книги на новия завет той счита за юдейски трудове и ги отхвърля. Малко по-късно около 170 г. сл. Хр. се появаява един друг канон, наречен “Канон Муратори”, в кокйто са включени всички послания на Павел, но без посланията на Петър, Йоан и Яков. В това време се появяват и много апокрифи, които застрашават чистотата на учението.
Така църквата е предизвикана да състави и определи канона на Новия завет. В края на 2 век Ириней познава 13те послания на Павел. Малко по-късно и Тертулиан говори за тях, без да споменава 2 и 3 Йоан, Яков и 2 Петрово. Така се заражда една дискусия за канона, която продължава до 4 век.
3. Определяне на канона
– Атанасий пише от Александрия през 367 г. сл. Хр. едно великденско послание до християните, в което се споменават всичките 27 книги на новия завет.
През 4 век на следните събори в западната църква са споменати всичките книги на Новия завет:
– Синода в Рим през 382 г. сл. Хр.
– Синода в Хипо Регио (Северна Африка) през 393 г. сл. Хр.
– Синодите в Картаген през 397 и 419 г. сл. Хр.
Това показва, че във втората половина на 4 век канона на Новия завет е бил вече окончателно определен.
Трябва да сме наясно и по въпроса за еврейските апокрифни книги, чиято автентичност не може да се докаже, и съдържащи учения нехармониращи с основните истини на каноничните книги. Въпреки че тези писания са били отхвърлени от апостолите и християнските писатели до средата на 2-ри век сл.Хр., и от самите евреи, те намират злополучен прием в християнската църква към края на 2-ри век сл.Хр. От тогава те не са били изхвърлени от католическата църква. Реформаторите взели твърдо решение за отхвърляне на апокрифите, но след тяхната смърт, тези книги още веднаж били въведени в някои протестантски църкви. Последните били окончателно отхвърлени от тези църкви в 19-то столетие.
За съжаление и двете издания на Българската Синодална Библия съдържат 11 апокрифни книги плюс 13 и 14 глави на Данаиил, които са апокрифни добавки към книгата на пр.Даниил, съдържаща в оригинал само 12 глави, и един апокрифен пасаж към 10-та глава на книгата Естир.