"Вземете сина ми, но от Бога не се отказвам!"
През 1956 г. в Русия е издаден декрет срещу евангелските вярващи. На всички евангелисти, които не се откажат от вярата си в Бога, в Исус Христос, да им бъдат иззети децата, без право повече да се връщат в семейството. После те са били обучавани в специални школи по макаренковски, в дух на атеизъм и жестоко насилие. Когато влезли в дома на една сестра (нейният син тогава е бил само на 6 години), прочели й Декрета и я попитали, дали се отказва от Бога, защото иначе ще вземат сина й и тя повече никога няма да го види. Тази майка отговорила като истинска героиня: “Аз наистина обичам моя Валентин - единствения ми син, но преди всичко съм възлюбила Господа и на Него ще уповавам винаги! Вземете сина ми, но от Бога не се отказвам!” Така шестгодишният Валентин е откаран в една Казахска република. Това дете е било подложено на такова психическо и физическо насилие и по-късно разказва, че от него са направили едно оръдие на насилието и ако тогава той би намерил своите родители, сигурно по най-жесток начин би ги умъртвил. Гаврата с него е била неописуема. Той е трябвало да търпи подигравки от рода на: “Да дойде да те спаси сега Бога на твоята майка и твоя баща, които те захвърлиха без причина”. На 14 години юношата е откаран в концлагер за непълнолетни престъпници, близо до Алма Ата. Там условията отново са жестоки и непосилни за едно дете и тогава младият човек решава заедно с двама свои приятели да избяга, но милицията успява да ги залови и ги предава на възпитателя на концлагера. Той завързва юношите с три дълги въжета за един мотор с кош и ги влачи около 32 км до лагера. Децата са ставали, падали, молили го за малко почивка, но “възпитателят” решил дори и мъртви да ги докара до лагера, за да покаже и на другите какво ги очаква, ако и те се опитат да избягат. Полуживи ги довлякъл дотам и били нужни две седмици докато децата се съвземат. Но в сърцето на Валентин узряла идеята да убие този възпитател. Късно в полунощ влязъл в стаята му и го полял с туба бензин. Възпитателят се събудил, но вече било късно и пред очите на малкия злодеец той изгорял като жива факла. Оттук нататък съдбата на младия човек става още по-жестока. Валентин е осъден на 24 години затвор и 6 месеца строг тъмничен затвор в далечните сибирски затвори. Преди да бъде разпределен в единичната килия, на масата в стаята, където е бил, той видял кутия с цигари и посегнал да вземе една от тях, но за нещастие кутията е на надзирателя. Той хванал Валентин за ухото и му казва: “Ей, малкия, оттука ще ти отрежа ухото, ако друг път посегнеш към цигарите ми”. Валентин обаче скочил и със зъбите си му откъснал носа. Надзирателят припаднал от силните болки. Това са само част от садистичните му прояви, вследствие на възпитанието му в насилие. По-късно му е издадена вътрешна присъда за убийство, тъй като по особено жесток начин убил човек с отвертка и му прерязал гръкляна. Младият Валентин се превърнал в машина за убийства. През това време, неговата майка 24 години и 6 месеца се молила на колене пред Бога: “Боже, Ти си обещал в Твоето свято Слово, което е истинно, че там където един повярва, ще се спаси той и целият му дом. Аз вярвам, че ще видя милостта Ти за моя син. Милост за неговия живот, Боже!”
“Ако греховете ви са като мораво, ще станат по-бели от сняг”Идва 1993 г., когато присъдата на Валентин почти изтича. В затвора за първи път пристигат мисионери - християни, които прокламират живото Евангелие, за живия Бог. Всички затворници били изкарани навън и тогава Валентин чул за Святата книга - Библията, за Господ Исус Христос и Неговата жертва на кръста, за великата Му милост към грешниците... Излязъл напред и пред смаяните погледи на затворниците се обърнал към проповедника: “Какво говориш, може ли да съществува такъв добър Бог, който да прости на убиец като мен? Кажи ми още нещо от твоята Библия в защита на това”. Тогава братът, подбуден от Светия Дух, му цитира пророк Исая, който казва: “Ако греховете ви са като мораво, ще станат по-бели от сняг...““Тези думи - разказва по-късно Валентин, - ме удариха в сърцето. Цялата нощ, докато бях заключен в килията, един нежен тих глас ми нашепваше: “Ако греховете ви са като мораво, ще станат бели като сняг...” Гласът на Светия Бог. На другия ден отново имало събрание и когато пасторът призовал към покаяние, пръв излязъл Валентин. Той паднал на колене, вдигнал нагоре ръцете си и казал: “Боже, ако наистина съществуваш такъв, какъвто Те описва този проповедник си заслужава да се живее за Тебе, заслужава си дори и да се умре за Тебе”. “Тогава - разказва Валентин, една огромна сила слетя върху мен. Отворих си в почуда очите и разбрах, че това жестоко сърце, готово да убива всяка минута, го нямаше, разбрах, че бях променен и обичах всички хора”. От този ден нататък той започва да дели оскъдната си дажба с по-слабите от него затворници. Насърчавал ги, укрепявал ги, говорел им благодатни думи за Словото Божие. През ноември същата година е освободен от затвора. Град Канск осъмнал с ужасяващата новина: “Страшният затворник” (“убиецът”) е на свобода - коя ли ще е поредната жертва?” Но Валентин излиза от затвора вече не за да убива, а да люби. Той разпитал къде са неговите родители и след дълго лутане ги намира. Представете си една остаряла майка, с побелели коси, но останала твърда във вярата си. Тя не го познала изведнъж, нали Валентин е бил само на 6 години, когато го вземат, а сега е вече на 43 години! Той влязъл в дома си и се устремил към нея прегърнал я и казал: “Майко, аз съм твоят син Валентин. Този Бог, на когото ти служиш, и на когото си уповавала, е и мой Господ и Спасител”. Каква ли велика радост е изживяла тази страдалка! Беше чудно да видиш как майка и син след толкова години раздяла влизат в Евангелската християнска църква в Канск и служат на живия Бог.
Миналата година посетихме някои от ужасните сибирски затвори, където и днес умират повече хора, отколкото по времето на Сталин. Сибирските затвори са страшни! В килии, които побират 5-6 души, са затворени по 30-40. Тези хора спят на смени, защото няма място. Прибавете глада, болестите, студа и присъдите, които са от 30 години нагоре. А има хора, които са затворени в килиите без право нито веднъж да ги напуснат! Това е нещо жестоко! Миналата година посетихме такъв затвор. Проповядвахме в най-голямата зала и там се бяха скупчили стотици мъже. Един мюсюлманин дойде при мен и каза: “Брат Илия, аз няма да изляза никога оттук. Имам доживотна присъда за убийства. Жена ми умря. Двете ми деца са в сиропиталище. Писах на местния ходжа да ги посети, да ги благослови, но той отказа, защото съм престъпник. Писах на свещеника, той да ги благослови, и той отказа, защото съм мюсюлманин. А ти с такава ревност издигна глас и се помоли за моите деца. Дай това твое Евангелие и нека твоят Бог бъде и мой Бог!” Слава на Исуса! Когато миналата година бяхме в този затвор, минахме през няколко заграждения и само през мрежите можехме да зърваме лицата на затворниците. Там, до телената ограда, усетих един изпиващ поглед и попитах човека, какво има. А той отговори: “Какво ли? Ние тука сме смъртниците! Аз съм в последна фаза на СПИН. Искам да си направя сам едно въже, защото няма живот за мене”. Тогава без преводач, както бяхме от двете страни на мрежата, му заговорих: “Много те моля, не слагай край на живота си! Това е най-голямото престъпление! Потърси началника на живота! Той ще те спаси и Той ще те изцели”. Питах го дали правилно съм говорил, а той каза: “Такива думи в руския език няма!” Но после се протегнах през телта някак си да го докосна и се молих за него. Явно, че разбра за какво се молих, защото извика: “Сатана няма власт над живота ми и аз ще живея, Боже!” Много исках да видя точно този човек, по-късно. Мислех си, че може да е преминал, но поне исках да науча нещо за неговата съдба. Тогава един едър млад човек ме прегърна и каза: “Брат Илия, аз съм Серьожа! Този, който умираше от СПИН миналата година!” Толкова се зарадвах, като го видях! Той сега е мисионер в същия затвор и чрез него се ражда жива надежда в сърцата на повече от 1500 заключени в безнадеждност хора. Местната управа му е разрешила да бъде на свободен режим. Една християнка го е възлюбила. Сгодили са се. Неговата присъда била намалена на 2 г. и той скоро щял да излезе на свобода, за да бъде жив свидетел за Христос и за да създаде истинско християнско семейство. После отново изведоха и строиха пред нас тези най-страшни престъпници и убийци, някои от които ни гледаха с дива омраза и презрение. Пред тях проповядвах за нещо, за което никога не съм проповядвал. Святият Дух ми даде една тема, която разтърси сърцето дори на тези жестоки хора. Отворих Словото Божие и прочетох: “Благодарение обаче Богу, когато бяхте слуги на греха... по човешки говоря поради слабостта на вашето човешко естество, прочее така както предавахте телесните части на греха, така сега предайте частите си като слуги на правдата, която докарва святост. (Римляни 6:19) Проповядвах това слово. Не знам какво разбираха тези затворници, но когато свърших, най-главният от тях, който през цялото време пушеше със златно цигаре, издигна ръката си и каза: “Аз искам да приема Христос!” Всички като стъписани гледаха и никой не смееше да мръдне, защото този явно беше главатарят на бандитите в затвора. Тогава аз отидох и го прегърнах като брат (оказахме се и връстници!). Той каза: “Наборе, 31 години съм в затвора. Остават ми още 11. Сега намирам смисъл да ги изкарам при нозете на Божията слава. Защото едно страшно видение не се заличаваше от моя ум. Когато убивах първата си жертва, като прерязах с нож гърлото й, изпадна кръст. Този кръст вече 31 година не ми дава покой, нито да спя, нито да имам съвест на човек. Но сега, когато ти проповядваше, видях един друг кръст, който покри беззаконието ми и ми прости завинаги. Това беше кръстът на Христос. Той стана мой Спасител”. Това беше най-прекрасната изповед, която можах да чуя от устата на закоравелия ръководител на затворническата мафия. Слава да бъде на Господа!
Няма коментари:
Публикуване на коментар